Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Наскоро гледах по телевизията филма „Тръмбо” на режисьора Джей Роуч по биографичната книга „Долтън Тръмбо“ на Брус Алегзандър Кук. Историята е за житейските перипетии на холивудски сценарист, за когото не бях чувал досега. Той е американски комунист, който не се отказва от идеите си, но и от парите, лежи в затвора по време на лова на вещици през 50-те маккартистки години, после, с много труд и търговски нюх, пишейки под чужди имена, успява да си възвърне своето и дори получава „Оскар”. Изкефих се. Човешки направен филм, със светло послание, не спестяващ срамните страници от близката история на демократична Америка.
На следващата вечер гледах „Бягството” на режисьора Питър Уиър, друга екранизация на книга – романът на Славомир Равич „Дългата разходка: истинската история на пътя към свободата”. (Тия дни дългогодишният ми приятел Любо Тошков, полски възпитаник, ми звънна, за да ми каже, че тая история е пълен fake, но с това ще се занимая друг път.) Тук пък се разказваше за други срамни страници – годините на сталинизма, добре познати ни със своята безчовечност, наглост и безнаказаност – когато малка група бегълци от сибирски лагер поемат към Индия. Част от тях успяват да се доберат дотам след повече от 6000 километра пеша през горещи пустини и мразовитите Хималаи, затрупвани от пясъчни бури и сковавани в ледени скулптури. И този филм ме изкефи. Явно вече лесно се кефя, но какво по-хубаво от това.
Думата ми е за друго. Първата вечер злорадо си повтарях – ега ти гадните американци, дето се бият в гърдите колко са свободомислещи, а всъщност какви ги бяха вършили и вършат. Да не отваряме приказка за индианците, Виетнам и сума ти още срамни дестинации. На втората вечер пък си казвах: ами тия, братушките, те пък какви ги натвориха. Що народ от своите избиха и що съдби изкривиха в родината си и по света, само и само да държат изкъсо масите. Но да спрем дотук.
Филмите и книгите са за това – да ваят вътре в нас една непрекъснато променяща се, все по-богата и по-мъдра, божем, наша представа за света, наша лична ценностна система. Тя ми прилича на пясъчна фигура, навята от пустинен самум. Може да се разсипе на съставните си части и да се самоизгради отново, ако вятърът стихне или рязко се усили. Но такива са и вътрешните ни картини за всичко – вечно изменчиви в своето постоянство, крехки в твърдостта си, разпадащи се и пак възникващи.
В новата си книга „Истории за места и хора от близо и далеч” Инна Учкунова ни припомня бившия президент на Туркменистан Сапармурат Ниязов, известен като Туркменбаши. След като през 1991 г. бива избран за първи президент на отделилата се от СССР република, той написва автобиография и нарежда изучаването ù в училищата, като същевременно забранява четенето на други книги, освен Корана. Какво да четат повече, нали им е дал най-важното!
Интересно, че човек, израснал сред пясъците на Каракум и Къзълкум, не е пожелал да се възползва от градивното многообразие на пясъка.
А всички ние – защо четем и друго, освен автобиографията на Туркменбаши и Корана ли?
За да поддържаме живо, мисля си, второто си, пясъчно аз.
