„Като дете в продължение на няколко години писах дневник. Като юноша бях темерут, отговарях с по-една дума и основно мълчах. В дневника си, обаче, се отприщвах. Записвах всеки детайл на всичко, което ми се случваше, много съкровени неща и доста умни мисли. Но се страхувах, че семейството и особено майка ми ще го намери и прочете. Затова постоянно търсех по-сигурно място, на което да го крия“, споделя италианската писателка Елена Феранте през Гардиън.
„Защо се тревожех толкова ли? Защото ако във всекидневието бях толкова притеснителна, че едва дишах, в писанията си аз копнеех за истинско изразяване. Когато човек пише, няма смисъл да задържа нищо за себе си, да се самоцензурира. Вероятно затова пишех основно за нещата, за които предпочитах иначе да мълча, прибягвайки включително до речник, който не бих се осмелила да използвам извън дневника.
Скоро тази ситуация започна да ме изтощава. От една страна, аз полагах усилия да съм изключително честна и се убеждавах постоянно, че нищо няма да ме спре да го правя, от друга, бях ужасена, че някой ще прочете написаното от мен. Това противоречие ме придружаваше дълго време и в известен смисъл е факт и днес. Ако не се притеснявам да споделя като писател това, което иначе бих споделила само в тайните си писания, защо тогава се страхувах толкова да не бъдат разкрит дневникът ми?
Когато бях на около 20 години, открих решение на този проблем, което ме удовлетворяваше. Трябваше да спра да пиша дневника и да канализирам желанието да разказвам най-съкровените си и тайни истини в измислени истории. Избрах този път, защото дневникът от само себе си започна да се превръща във фикция. Често, например, нямах време да пиша всеки ден и ми се струваше, че това го лишава от първоначалния му смисъл. Затова запълвах пропуските със страници, които датирах по-късно. Това придаваше кохерентност, която понякога се губеше при всекидневното писане.
И вероятно опитът с дневника ме превърна в писател на художествена проза. В измислените истории усещам себе си и моята си истина малко по-защитени. Всъщност веднага щом започнах да пиша проза, изхвърлих дневниците си. Направих го, преди всичко защото написаното ми изглеждаше недодялано, преувеличено, пълно с детинщини, но най-вече нямаше общо с начина, по който си спомнях юношеството си. Вече нямам потребност да пиша дневник.“