Начало / Интервюта / Филип Рот: Вървя неминуемо към Долината на сенките

Филип Рот: Вървя неминуемо към Долината на сенките

758px-PhilipRothСъс смъртта на Ричард Уилбърт през миналата година Филип Рот се превърна в най-дългогодишния член на Американската академия за изкуство и литература. Наскоро той се нареди до Уилям Фокнър, Хенри Джеймс и Джек Лондон – единствените американски писатели, включени в специалната френска поредица „Плеяди“ за класическа литература, скоро му предстои подобно издаване и в италианския й еквивалент. Цялото това признание, което през 2012 г. включи Наградата на принцесата на Астурия и включване във френския Почетен легион през 2013 г., едновременно го удивлява и забавлява.

През 2012 г., когато навърши 80 години, Рот изненадващо обяви, че спира да пише. (Всъщност спря две години по-рано.) В последващите години той следва обещанието си с малки изключения. Пише дълго и емоционално писмо до Уикипедия и като резултат статията за него е сериозно коригирана. Редовно работи с Блейк Бейли – официалният му биограф, който вече е натрупал 1900 страници бележки за книга, която се очаква да е наполовина като обем. А наскоро издаде последния десети том от поредицата с негови събрани съчинения на Американската библиотека. Той включва есета и интервюта с други писатели, основно европейски, някои от които се публикуват за първи път.

Днес Рот живее тихо в горен Уест Сайд, вижда се с приятели, ходи на концерти, проверява си имейла, гледа стари филми. Радва се на добро здраве, въпреки няколкото операции на гърба, и изглежда доволен. Внимателен е, но когато иска, е много забавен.

Това разказва за Ню Йорк Таймс Чарлз Макграт, който допълва, че е интервюирал Филип Рот неведнъж, а последният им разговор е бил преди няколко седмици.

 

През март навършвате 85 години – какво е чувството?

Наистина съвсем скоро ще навляза от старостта в дълбоката старост, успокоявайки още повече всекидневния си живот, вървейки неминуемо към Долината на сенките. Изумително е, че съм все още тук – това е усещането в края на всеки ден. Лягайки си, мисля „Живях още един ден“, а на следващото утро изумлението продължава – още съм тук. „Преживях още една нощ“ е мисълта, която ме кара да се усмихвам. Лягам си и се събуждам с усмивка. Щастлив съм, че съм още жив. Всъщност откакто разчитам на приходите си като пенсионер, имам усещането за седмица след седмица, които никога няма да свършат, въпреки че знам, че не е така. Като игра е, която продължавам да печеля ден след ден. Ще видим колко дълго късметът ще е на моя страна.

Липсва ли ви писането и мислите ли за завръщане?

Не, не ми липсва, защото условията, които ме провокираха да спра да пиша преди седем години, не са се променили. През 2010 г. имах силното подозрение, че съм направил най-доброто, на което съм способен. Вече нямах власт над умствената си енергия, както и над физическия тонус и словесната способност, нужни за  поддържането на творческия процес, стоящ зад сложната структура на зараждащия се роман. Дори талантът има срок на годност, а също обхват, природа, сила… Не всеки може да е креативен вечно.

Как оценявате над 50-те си години като писател?

Радост и стенания. Рухвания и свобода. Вдъхновение и несигурност. Изобилие и празнота. Разгаряне и потъване. Всекидневният репертоар на трептящите двойнствености, които всеки талант преживява, а също и страшна самота. И тишина – 50 години в тиха стая на дъното на басейн, излизайки само когато писането върви добре, когато съм постигнал дневния лимит на литературата, която може да влезе в употреба.

Представяли ли сте си някога Америка такава, в каквато живеем днес?

Никой, когото познавам, не е предвиждал Америка такава като днешната. Никой не би могъл да си представи американската катастрофа от 21 век, случваща се сега по подобните на оруелския Голям брат, но в зловещо комедийната фигура на самохвалстващ шут. Колко наивен съм бил да вярвам, че през 60-те години живеехме в абсурдни времена.

„Заговорът против Америка“ звучи плашещо пророчески днес, въпреки че когато излезе, някои хора я тълкуваха като коментар на администрацията на президента Буш.

Колкото и пророчески да звучи тази книга, политическите обстоятелства в САЩ през 40-те години и днес са напълно различни от бедствието, което ни обезкуражава. Чарлз Линдберг, в живота, както и в романа ми, може да е расист и антисемит, симпатизиращ на фашизма, но е автентичен американски герой. Той е първият пилот, който прелита над Атлантическия океан, а полетът му продължава 33.5 часа. Той е същински въздушен Магелан, първопроходник в авиацията. В сравнение с него Тръмп е измама, зло събирателно на недостатъците му, лишен от всичко, освен кухата идеология на мегаломанията.

Една от „вашите“ теми е мъжкото сексуално желание и различните му форми на изява. Какво смятате за все по-разрастващия се скандал за сексуалното насилие и кампанията #MeToo?

Както посочвате, като писател еротичната лудост не ми е непозната. В книгите си съм писал за движещата сила на сексуалното желание у мъжете. Мъже, завладени от сексуално удоволствие, разтърсвани от срамни желания, обсесивна сласт, измъчвани от примамливи табута – през годините съм работил с образите на мъже, завладени от такива възпламеняващи сили, с които трябва да се справят. Опитах се да ги изобразявам без компромиси, такива, каквито са като хора, поведение, изправящи се пред психологическите и етичните затруднения, които нуждите им носят. Не съм бягал от теми като защо, как и кога мъжете действат по определени начини, които не биха били в унисон с предпочитания публичен образ на мъжа. Аз не просто влязох в главата на тези мъже, но изследвах призивите, чийто упорит натиск може да ги докара до границите на рационалността. Затова и никоя от постъпките, за които напоследък чета в медиите, не ме изненадва.

Какво правите със свободното си време днес?

Чета, но много малко художествена литература. Прекарах целия си живот четейки, преподавайки, пишейки и учейки художествена литература. И избрах нещо по-различно преди седем години, основно американска, но също и съвременна европейска история. Четенето замества писането и представлява основния стимул на духовния ми живот.

Какво четете напоследък?

През последната седмица чета книги от двама мои приятели – малката биография на Една О’Брайън на Джеймс Джойс и ексцентричната автобиография на художника Рон Б. Китай. Много скъпи за мен хора починаха, а мнозина от тях бяха писатели. Липсват ми новите им книги в пощата ми.

Прочетете още

195809z

За изкуството да усукваш изречения

Юлия ПЕТКОВА „Писателят призрак“ е визитната картичка на един от най-влиятелните герои на Филип Рот. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *