Начало / Критика / За новия сборник на Деян Енев „Дърводелецът“

За новия сборник на Деян Енев „Дърводелецът“

Венцислав Божинов

ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ ШЕСТЩе започна текста си за „Дърводелецът“ – новия сборник с разкази на Деян Енев, говорейки не само за сборника, но и за начина, по който Деян Енев разказва въобще. Защото Деян Енев е от съвременните автори, чието присъствие в българската литература е заявено отдавна и възможно най-категорично с повече от петнайсет сборника с разкази. В същото време тази тоталност на присъствието му в полето на съвременната ни национална литература е пряко обвързана със спецификата на неговото разказване. Може да се каже, че тъкмо взаимодействието между присъствие и специфика характеризира творчеството на Деян Енев и тази характеристика е, че той успява да постигне такава степен на епическа наситеност чрез разказите си, каквато принципно се изплъзва на българския роман. Тук, разбира се, идва въпросът: защо е необходимо да намесваме романа, след като говорим за утвърден автор на късия разказ?

Към въпроса може да се подходи отдалеч. В някаква степен на него обръща внимание и Светлозар Игов в статията си, посветена на Деян Енев, „Майстор на разказа“ и част от отговора се осветлява от феномена на отказа на Деян Енев да пише роман. Не е необходимо да бъдат посочени имената на множеството български писатели, които изоставиха лириката или късия разказ, за да се отдадат на „най-всеядната“ епическа форма – романа, тъй като именитият ни критик Светлозар Игов вече го е направил, нито е необходимо да бъдат посочени имената на тези, които днес го правят, тъй като това скачане от един жанр в друг се превърна едва ли не в норма, която не се нуждае от доказване. Каква е връзката между тоталното присъствие в литературата, верността към късия разказ и изкушенията, към които подтиква жанрът „роман“? Може би друга част от отговора ще намерим в една отдавнашна констатация за българския роман на Георги Марков.

През 70-те години писателят емигрант прочита пред „Дойче веле“ есето „За големия български роман“. Повод за него са думите на Радичков, че „България досега не е създала нито един голям роман, и аз мисля, че тя няма таланта да създаде един голям роман“. Дали съвременната българска литература има своя голям роман? Ще оставя въпроса без отговор, тъй като той е предмет на друг разговор, а и напоследък българската литература се обогати с нови романи. Само ще припомня какво според Георги Марков прави един роман голям: „Романът е, подчертавам, ХУДОЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ НА ЕДНА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ КАТО НОСИТЕЛКА НА ОБРАЗИ И ИДЕИ, ХАРАКТЕРНИ ЗА ОПРЕДЕЛЕНА ЕПОХА. И онова, което прави един роман ГОЛЯМ, е думата ОТКРИВАНЕ, която, нека подчертая, се отличава много от ОТРАЗЯВАНЕ, ИЗОБРАЗЯВАНЕ, КОПИРАНЕ, ИМИТИРАНЕ…“

Дали условието, подчертано от Георги Марков с главни букви в неговото есе, може да бъде изпълнено посредством друг жанр? Според мен Деян Енев е писателят, който с разказите си художествено не отрази, не изобрази, не копира, не имитира, а откри „една действителност като носителка на образи и идеи, характерни за определена епоха“. Епоха, която след необходимата историческа дистанция вероятно ще бъде определяна като повратна, важна, абсурдно продължителна, епоха на поправяне и връщане в „правия път“, на приобщаване към цивилизация, към която принципно принадлежим. Няма да ѝ се разминат и определения като мътна, тъмна, бандитска и още куп други, които тя вече получава. Иначе казано – епохата на прехода.

Какво ми дава основание да твърдя, че късият разказ на Деян Енев изпълнява условието за „голямост“ на едно творчество? Твърдението ми донякъде се основава на тезата на Енчо Мутафов (един сякаш вече забравен литературен критик, въпреки че си отиде преди по-малко от десет години), подробно разработвана в неговите изследвания от 90-те години на миналия и първото десетилетие на нашия век. Началото на прокарването на тази идея беше поставено с книгата му „Двуизмерният човек. Бунтът в европейската култура“ (1994). В същото време поемам риска да използвам като аргумент тази идея във време, в което вече е невъзможно съществуването на литературно-критически авторитети. Наясно съм и с това, че Енчо Мутафов изповядваше един късен критически романтизъм, чиито тези трудно биха издържали атаките на съвременното рационално мислене. Но все пак той защитаваше идеята,че съществува българска мяра в литературата. Че тази специфична мяра, проявила се в творчеството на български писатели класици (Паисий, Софроний, Вазов (в „Чичовци“), Ботев, Йовков, Елин Пелин, Радичков, както и на неговия съвременник и приятел Биньо Иванов), принадлежащи на различни епохи и крайно различни по отношение на творческата си същност, но обединени именно от това, че разколебават европейската литературна норма, ги поставя в полето на познатата ни европейска литературност, но в същото време категорично ги отличава от нея.

Именно най-характерната особеност на българската мяра в литературата според Е. Мутафов е разколебаването на жанра – възможно най-отличителната черта на явлението литература. И тук идва въпросът: „Разколебава ли Деян Енев жанра разказ?“. За мен отговорът е – да. Даже бих добавил – разколебава го, като го стабилизира. За да обясня как става това, ще си позволя едно сравнение: художественото изграждане на разказа при Деян Енев прилича на онзи вариант на скулптирането, при който скулпторът отделя ненужния материал, а не добавя, не лепи, не снажда. Така най-често се работи с твърди материали. Но кой е твърдият материал в ръцете на Деян Енев? Отговорът е – животът. И то животът, който с лекота определяме като непрестижен. Или по-скоро животът на онези хора, които определяме като непрестижни. Светлозар Игов ясно посочва местата и свързаните с тях хора: „предградия и крайни квартали, гета на бездомници, пътища и гари, болници, психиатрии, морги, гробища, казарми… Героите му са в гранични възрасти и състояния; деца и старци, болни и безработни, пияници и просяци, проститутки и извратени, градски и селски чудаци и луди, пенсионери и мъртъвци“ („Майстор на разказа“). В своите кратки разкази – по-кратки от обичайния къс разказ – Деян Енев успява да постигне висока епическа пълнота. Такава, каквато е съдено да притежава романът.

Как се случва всичко това? Обичайно романите, определяни с клишето „мащабни епически платна“, се разпростират в големи пространствени и времеви диапазони, а сюжетните им линии са твърде усложнени. Ясно е, че като контрапункт на това стои късият разказ. Разказът на Деян Енев е доста по-къс от разказа на класиците Вазов, Елин Пелин и Йовков (и това подчертава Светлозар Игов). Тогава наистина как? Ако животът е реалност, в която сме поставени, и се опитаме да го впримчим в сюжети, ще видим, че те биха били необозримо много. Много до безкрайност. На практика всяка обикновена житейска ситуация би могла да се разпадне на още няколко, а ако си дадем сметка, че към всяка от тях има поне няколко гледни точки, няколко оценки, то ще видим, че животът е пълноводен поток, който е принципно неуловим в своята ситуационна молекулярност. Деян Енев не се опитва да канализира този поток, да го сюжетира и овладее в мащабна епическа форма. Напротив, прави точно обратното – разпада го. Разказва го в неговата всекидневност, в неговата безпрестижност, в неговата естественост. Разказва го, както обикновено устно разказваме чута или преживяна история. Някога Борис Айхенбаум определи подобно разказване като сказ. Тоест Деян Енев се доближава до онова живо разказване, което литературата всячески се опитва да имитира – да разказва „устно“. И  нека да припомним – това не е слабост, а най-висша степен на овладяно разказваческо майсторство.

Дали новият сборник на Деян Енев „Дърводелецът“ потвърждава всичко това, дали не е някакво изключение от правилата, зададени от многото негови сборници досега? Ще отговоря така: и в този случай, както и в предходните, го потвърждава, като го надгражда. В този сборник не просто ще открием вече утвърдената къса форма на разказа, в него ще видим поредното разколебаване на жанра, което вече засяга неговите утвърдени композиционни особености. В новите разкази на Деян Енев трудно ще разпознаем прословутата формула на Алексей Толстой „запетая плюс но“, с която някога Искра Панова („Вазов, ЕлинПелин, Йовков. Майстори на разказа“) обясни творчеството на майсторите ни разказвачи, уточнявайки, че все пак броят на конкретните реализации на тази формула е равен на броя на разказвачите. В разказите му трудно или пък съвсем не ще успеем да приложим и онова познато до втръсване и твърде отблъскващо школско делене на разказа на въведение, завръзка, развръзка, кулминация и прочие. Тогава какво ново?

Още в първия разказ, „Дърводелецът“, дал названието на целия сборник, с лекота ще прозрем сегашността, с белезите на нейния разпадащ се свят, който проличава в разказа от едва изтърваните предметни маркери на старата жилетка на дърводелеца или телената мрежа, с която е заграден дворът. Дори ако Деян Енев ги беше спестил, тази сегашност отново щеше да личи по липсата на домочадието – жената и сина. Но всичко това е положено в едно друго време – изначално и тотално – и за него подсказва мотото на разказа („Не е ли Той на дърводелеца син?“, Мат. 13:55), и съвсем го утвърждава огромният дънер, до който стигат героите, сякаш донесен от океанска вода или стоварен като метеорит от небето, който човешките опити да разпарчетосат само са одраскали. В  този разказ няма нито запетая, нито „но“, няма кулминация, дори няма финал, а обемът му е по-малък от класическите две машинописни страници, но той носи в себе си като че библейски дъх. Това е разказ за света, проснат като огромен дънер, по който хората могат само да чоплят. Това е разказ и за твореца – който в разказа е просто дърводелец, изглеждащ твърде малък до дънера, но само той способен да се съизмерва с него. Разбира се, „Дърводелецът“ може да бъде прочетен и като разказ за съкрушения български свят, проснат като дънер, но все пак цял и удържащ набезите на онези, искащи да го изгорят и разпарчетосат.

Всичко казано за „Дърводелецът“ ще се потвърди и в следващите разкази. Разказът „Керванът“ едва ли не се шегува с историческото време – той също би могъл да бъде и сегашен, но и някогашен, а може би също библейски. Не е ясно кой откъде тръгва, нито кой е, нито накъде се е запътил, нито пък има финал, но разказът е толкова плътен, че дори случайно споменатите скакалци, които ще послужат за вечеря на децата, намекват отново за онова време, в което акридите са чиста храна за избран народ или храна за Йоан, наречен Предтеча. И този разказ, а и предходният имат едно „но“, което е извън тях. При Деян Енев целият разказ се е превърнал в едно огромно „но“, поставено насред изречението на живота.

Което ни връща там, откъдето тръгнах, напомняйки отново за епическата постижимост на късите разкази на Деян Енев, с които той успя художествено да представи онова, което някога според Георги Марков се изплъзна на българския роман.

           

Прочетете още

index

Читателски дневник: Любимите 10 на Деян Енев

Деян Енев e достатъчно познат на българския читател, за да е необходимо дълго и подробно …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *