Начало / Читатели / Как четенето ми помага да се справя с тревожността

Как четенето ми помага да се справя с тревожността

130925-novel-cure-tease_fcc8dm2017-а беше тревожна година. На глобално ниво видяхме разрушителни природни катаклизми, откровено фанатизирани политически лидери, озлобени хора, масови убийства, заплаха от трета световна война. На национално ниво нещата не бяха много по-различни. Всеки има своите страхове, които подхранват неговата тревожност.

Така започва своя разказ за сайта Bustle писателката и артист от Ню Йорк Шарлот Ахлин и продължава:

В личен план бях зарязана в края на 2016 г., само две седмици преди премиерата на пиесата ми. Годината беше пълна с ангажименти, съмнения, тревоги, прерастнали в неутешим плач по време на новогодишното парти за посрещането на 2018-а. Четенето за мен не беше просто удоволствие, беше спасения. Вероятно книгите не могат да поправят всичко, което е сбъркано в света или в мен самата, но те ми помогнаха да продължавам напред след всяко завъртане в спиралата на паниката.

Много хубави неща се случиха през 2017 г., но да бъдем честни – преобладаващото чувство беше на тревожност. Поглеждайки назад, осъзнавам, че книгите, които ми помогнаха най-много, не бяха разтоварващи комедийни мемоари или захаросани истории. Бяха четивата, които ми помогнаха да изследвам тревожността си в дълбочина. Подобно на мнозина, се оказах потънала в антиутопии и други подобни четива, разглеждащи едно фикционално бъдеще. Най-накрая прочетох „Историята на прислужницата“ на Маргарет Атууд, след като в продължение на година я отлагах. Изглеждаше ми твърде ужасяваща и едновременно с това твърде близка до моя свят, затова я отлагах с други книги на Атууд. Но след като я прочетох, ми донесе катарзис като никоя друга книга. „Историята на прислужницата“ вече не ми изглежда като невъзможното бъдеще на човечеството. Напротив, тя е тази възможност, срещу която трябва да се борим, защото страховете ни не са безпочвени. Предупреждението на Атууд носи и надежда, тъй като реалността в романа й все още не е нашата. Все още имаме време да се опълчим срещу подтисничеството, маскирано като „традиционни ценности“.

2017-а беше и годината, в която на едно сядане прочетох „Станция единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел. Тя е по-скоро постапокалиптична, отколкото антиутопична, но също представя едно мъртвешко бъдеще за Америка. Романът разказва за човечество, почти напълно унищожено от супер грип, и пътуваща група актьори, изнасящи Шекспир за оцелелите. И въпреки това носи надежда, защото дори в света на най-големите ни страхове литературата има силата да вдъхновява.

Прочетете още

facetczyta

Как да накараме мъжа да чете

Александра Фактът, че мъжете четат много по-малко от жените е неоспорим. Данните говорят сами за …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *