Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Не че не мога. Мога, разбира се. Но не искам. За кво ми е? Да почне един нездрав интерес към мен – интервюта, сутрешни блокове, вечерни матинета, турнета из страната. Да ме питат и разпитват какъв съм, що съм, как пиша – седнал или клекнал, кво мисля за гей браковете и глобалното затопляне. Разни недоклатени тетки да ме гледат с обожание и да ме разпъват на кръст с въпроси за любовта и нейните производни. Бял ден няма да видя, ще ме разпознават навсякъде – кой къде ме срещне, ще се обръща след мен и ще гледа чисти ли са ми обувките и не ми ли е разпран джобът отзад. Ще си викат – глей го тоя, пише бестселъри, а облякан като клошар.
Ще ми звънят непознати фенки и ще искат да пием кафе, ще ме канят от разни фондации да им ходя на мероприятията, ще ме прелъстяват с коктейли и соарета да ме показват като маймуна на мастити бизнесмени и пищни дами, напористи кинаджии ще искат да пишем сценарии, за да се изявяват на мой гръб. Ръката ми ще хване тендовагинит да раздавам автографи на куцо и сакато, а лицевите ми нерви ще са вечно възпалени от широки и сърдечни усмивки. Как пък не!
От стотиците партии ще гледат да ме прикоткат към себе си, за да им стана лице и да им лъскам имиджа. Ще почнат да ми дават награди, ще ми окачват медали, ордени. Аз да не съм коза да ми връзват хлопки на шията! И да трябва да им се отблагодарявам после в писанията си.
Остави това, ами 99 % от колегите ми ще почнат да ме гледат мръсно, да има как – в капка вода ще ме удавят. И току виж се намери някоя очилата пача и вземе да се чуди в някой сайт: защо например героят и героинята ми на 88-а страница са дибидюс голи, а на 89-а той пъха ръка под тениската ù. Или че главният герой до средата на романа се казва Милко и е на 40 години, а след това – Минчо и е на 30.
Кво ме е.е! Милко, Минчо, все в гъ.. ! Била чела внимателно. Алоу, това да не ти е разписанието на влаковете, че да го четеш внимателно! Това е художествена творба, полет на фантазията, джаз, облечен в думи, постмодернизъм и парадоксизъм… Ама иди обяснявай!
Кво си ми е хубаво тук, в миманса! Кютай си в навалицата и анонимността! Вместо да има непрекъснат глад за книгите ми и печатниците да не смогват да ги отпечатват, при мен те винаги са в наличност. В гардероба, под бюрото ми, под столовете, под леглото – винаги има купища пакети, запазени в найлона от влага и други климатични въздействия. Тия под леглото дори ги усещам телесно, щото на места ми надигат матрака. И уж са с меки корици, а леко ми убиват. Ама първо, полезно е да се спи на твърдо, и второ, à някой в тъмното се опита да ми свие пакет или два (за кво ли са му?), веднага ще го усетя и ще го хвана за гръцмуля.
А я да си представим, че започне война. И врагът вземе, че бомбардира всички книжарници и складове, дето се съхраняват бестселърите. Изведнъж страната ще се окаже без всякаква литература. Кво прайм ся? Как кво, тогава се появявам аз с моите непокътнати запаси и населението е осигурено откъм насъщно четиво. Трябва да се мисли социално отговорно, не само да си чешем егото и суетата! И баба знае да продава бестселъри в мирно време, когато икономиката цъфти. А кво ще прайм като ни връхлети разрухата – за това никой не мисли.
Откъдето и да го подхвана – все шибана работа. Ич ми не трябва! Щото сега съм от мнозинството – като мен, както казах, са 99 % от събратята ми. Друго си е в компания да оплюваш тия, помазаните, да знаеш, че сте цяла армия. Няма нищо по-сгряващо сърцето от солидарността, от усещането на рамо до себе си. Човекът е колективно животно и много страда, ако живее в самотата на неразбирането и уникалността.
Тъй че, има да ча-а-кате да ви напиша бестселър! Не ви се урежда въпросът, сори!
Айде ЧНГ!
