Лира Литературно-рекламна Агенция
Литературата трябва да възпитава. Тази нейна функция сякаш остана в миналото, когато поколенията на 70-те и 80-те години четяха или гледаха заглавия-емблеми: “Фалшификаторът от Черния кос“, „Енерган 22“, „Вълчицата“, „Рицарят на бялата дама“ и много други, излезли под перото на Хаим Оливер (1918-1986). За тези които го помнят, истинско удоволствие е изваденият от чекмеджето на времето „Роман за един пияница“. На други, които пръв път чуват името на автора, сигурно ще им е интересно да научат повече от проф. Алберт Бенбасат, заел се да реабилитира неговото произведение.
Господин Бенбасат, нека припомним − кой е Хаим Оливер?
Хаим Оливер всъщност е известен български писател, човек с многостранна насоченост. Той е сценарист на много игрални филми, белетрист, едновременно с това детско-юношески писател. Въобще, творец, който младите поколения четяха и търсеха преди време, но за съжаление и може би поради ранната му кончина, беше забравен в последните трийсет години. Така че за мен издаването на „Роман за един пияница“ е посмъртно, но ярко завръщане на Хаим Оливер на нашия книжен пазар и в българската литература изобщо.
Кажете ни някои факти от биографията му.
Хаим Оливер има доста богата биография, бил е антифашист, дори партизанин, но макар и с леви убеждения, той не се е кланял на силните на деня. Напротив, критикувал е предишната власт, навличал си е големи беди, към неговата личност е проявявала интерес и Държавна сигурност. Заради това е имал неприятности с някои от своите книги и с някои от филмите си също. Типичен пример е „Роман за един пияница“.
Какво в тази книга е смутило властта по онова време?
Книгата е отхвърлена от две издателства най-малко, докато авторът е бил жив. Една от причините е темата на романа − алкохолизмът. Тема, неглижирана от идеологията на тогавашната политическа класа. Както в Съветския съюз, така и у нас, алкохолизмът не беше признат за заболяване, официално този проблем не съществуваше. Макар фактите да говорят тъкмо обратното. Хаим Оливер се фокусира върху тази тежка болест, която взема своите жертви, разрушава отделни съдби и отношенията в цели семейства. Алкохолик е главният му герой, изключително талантлив млад кинотворец, който не успява да преодолее зависимостта си. Другата причина е, че Хаим Оливер пише за киното отвътре. Това е един от малкото български романи и литературни художествени произведения, които се занимават с кинотворчеството у нас. Понеже голяма част от професионалната биография на Хаим Оливер минава в тази област, авторът е силно критичен към атмосферата, към порядките, към начина, по който се работи в българското кино. Гротесково са изобразени основни фигури, главни действащи лица, които по онова време го ръководят.
Възможно ли е главният му герой да е бил просто аутсайдер, за когото алкохолът е стимул за творчество и затова е останал неразбран?
Точно така, но с тази разлика, че говорим за тежко болен алкохолик. Алкохолът при него е наследствено бреме, също и отдушник. Тези две неща се съчетават. Той пие, за да преодолява житейски и творчески спънки и прегради. Независимо от това, Хаим Оливер е напипал друга, бих казал проблематична струна − силното желание на човека да се излекува. Но то не се осъществява и романът завършва трагично. Невъзможно е той да намери подкрепа, да бъде разбран и оценен, не се реализира като творец, неговото призвание не е оценено.
По какво „Роман за един пияница“ се различава от други книги на български автори, които днес засягат темата за алкохола?
Книгата на Хаим Оливер е писана в различни от днешните условия, и на труд, и на живеене. „Роман за един пияница“ принадлежи на времето на социализма, когато за такъв проблем не можеше да се говори гласно, нито да се показва, камо ли да се анализира. В това е силата на този автор, че той успява да не се съобрази, пише въпреки наложеното информационно затъмнение, с пълната убеденост, че текстът трудно ще бъде допуснат от цензурата тогава. И се оказва прав, приживе книгата му не излиза.
Каква е съдбата ù след това?
След смъртта на Хаим Оливер дойде времето на перестройката, когато имаше известно размразяване и свободата на словото полека започна да се проявява. Тогава аз предложих ръкописа на друго, все още държавно по онова време издателство. Те откликнаха положително и включиха романа в перспективните си планове, тоест, до две-три години той трябваше да излезе. Но дойде 1989 г. − държавните издателства бяха оставени да се саморазрушат. Ето още един неприятен щрих от съдбата на „Роман за един пияница“. Слава богу, книгата вече видя бял свят.
Вие сте професор във Факултета по журналистика и масови комуникации. В сравнение с тогавашното раздържавяване, каква е оценката ви за днешния свободен пазар на книгите?
Нещата са сложни, трябва да се разграничат. От една страна, раздържававяването беше полезно действие. То даде възможност на частната инициатива да се разгърне, да се появи конкуренция. От друга, имаше една традиция на българското държавно книгоиздаване преди 1989-а, която не биваше с лека ръка да бъде премахната. Между миналото и настоящето трябва да има приемственост. Всички държавни издателства бяха фалирани, така да се каже. Аз съжалявам за „Народна култура“, което издаваше най-стойностната, макар и идеологически цензурирана литература. Това издателство беше университет, институция за четящи хора от няколко поколения, които се интересуват от висока художествена литература. На България все пак ù трябва едно елитно, не елитарно, именно елитно издателство, което да бъде лице на културната политика на страната.
Студентите, на които преподавате, би ли ги грабнал „Роман за един пияница“?
О, много лесно ще ги грабне. Той не е сложно написан, дори прилича на филм. Романът съчетава похватите на литературата и киното. В него има едри планове, панорамни картини, диалогът е жив, остроумен и скоклив. Изобщо няма да затрудни младите хора. Съветвам ги да опитат, защото ще видят автор, който е доста по-способен от редица модерни български писатели.
Разговора води Людмила Еленкова
