Начало / Колонката на... / Не по Тарковски, а по Фенерски

Не по Тарковски, а по Фенерски

Николай ФЕНЕРСКИ

uaz-1-1-300x224Жена ми вика стига си хейтил, само хейтиш, аман. Аз, казва ми, се омъжих за позитивен човек с чувство за хумор, а се превръщаш в мърморко. Дреме ми. Ще си мърморя, колкото си ме тегли. Да мислят позитивно американците. Аз ще си сумтя, ще си нареждам като свекърва, ще се заяждам с когото си искам и за каквото си поискам, понеже съм българин, а на българите това им е основна функция, без която се чувстват непълноценни. Вземи му на българина мрънкането и ще го нараниш дълбоко. Ето, пак мазохизъм, но така е, доставя ми удоволствие. Че аз ако не мърморя, какво ще правя? Светиите в християнството казват, че мухата винаги търси да кацне върху мръсотия, а пчелата върху цветенце. И много по-приятно е да кацаш върху ухаещи цветчета, вместо върху смърдящи отпадъци. Но пусти навик, все ме тегли към кофата за боклук. Обещавам да се опитам да се поправя. На майтап ви го казвам, но си е чиста истина.

Къде е златната среда, дами и господа? Кое е граница между добронамерената критика и злобната дребнавост? Все ги бъркам нещата и постоянно прекрачвам тая невидима граница, та после не ме смятат за никакъв писател ония там горе, а само за обикновен завистлив графоман, но сигурно имат право хората. Все пак те са горе, а аз долу. Не се харесвам в тази роля, не обичам да се въргалям в кочинката като прасенце и ако може сега да събудя у вас малко жалост, да ми простите забежките, може пък и да стане човек от мен, а? Ще ми дадете ли шанс?

Майтап бе, Уили. Ще има да чакате да спра със заяждането. Ще спра, ама друг път. Много пък ви се е приискало чувство за хумор. Ми гъдилкайте си се с онези автори, дето няма да им споменавам имената, за да спазвам все пак някаква елементарна хигиена. Моето чувство за хумор затъпя, хвана мазол, вече никакъв гъдел не може го пробуди. Гьон, братлета. Харесва ми да е скучно, сиво, дъждовно и да спя. Като се събудя, да ръмжа и да гледам свирепо. А после пак да заспивам.

Оня ден в събота сутринта жена ми вика хайде довечера да отидем на кино. Не сме ходили от сто години. Гледам по два-три филма на седмица, но всички от нета у дома. Отварям сайта на киното, те сега всички кина са в моловете, търся кои филми ще пускат през деня, избирам един и купувам билети онлайн. Ще гледаме римейк на „Линия на смъртта“, онзи първият с Кийфър Съдърланд, Кевин Бейкън и Джулия Робъртс излезе още през 90 и е останал в съзнанието ми. Тогава нещата се правеха по-убедително. Историята има и съвсем правилно внушение, че трябва да помним, че сме смъртни и докато сме живи да се опитаме да се извиним на всички, които сме засегнали. Филм, в който има надежда, един вид. Евтинко, холивудски, но все пак надежда. Аз не съм гледал ни един холивудски филм без надежда. Това да не са ви някакви европейски интелектуалци като Иняриту и Бела Тар? Първият е автор на безнадеждния филм „Бютифул“, а вторият е създател на оная депресия „Торинският кон“.

Как да е, влизаме в мола и се качваме на последния етаж. Преди да нахлуем в салона, купувам на жена ми вода за 2 лева половин литър, че ми вика ожаднях. Тия не познават парите. 2 лева. В центъра на Истанбул струва 50 стотинки. Ядосах се още преди филма, не е добре. Викам на жена ми пий бавно тая вода, че е скъпа. Тя по едно време отпи. Вкусно ли ти е, питам я. Тя пак не схвана чувството ми за хумор. Хайде, казва, ще ги преживееш тия два лева. Ама два лева тук, два лева там, и те се събират. Не е ли така? Лесно ù е да пие вода наготово.

Сядаме си на местата. Почват да влизат и другите зрители. Не бях виждал такива хора, честно. Татуирани кифли и бегове с анцузи, нарамили под всяка мишница по една огромна кофа пуканки, легени с чипс и кола. Зверя се срещу тях и не разбирам – тия тук да плюскат ли дойдоха или да гледат кино? Жена ми вика стига си ги зяпал така лошо, младежи са. Обаче аз си ги зяпам, искам да им покажа, че съм възмутен. На кифлите и беговете обаче не им пука, сядат си по седалките, вдигат си краката нагоре върху седалките отпред и почват да гризат. Да мляскат. Да се хилят. Телеугояване. У главите заприличват на пуканки. Добре, че озвучаването днеска е долби молби квадро и се чува яко от всички страни, че иначе щяха да ми изпилят нервичките с това гризане. Все едно не са виждали ядене бе! Ми наплюскайте се, нагнетете се едно хубаво, па тогава влезнете на културно мероприятие! Не можете ли два часа да издържите, без да консумирате телесно? Хрус, хрус, хрус, като някакви хамстери сте, честно чуек.

И филмът не ставаше. Нищо, че в него играе някаква емигрирала българска кифличка, Николина Добрева, преназовала се за нуждите на Холивуд на Нина Добрев. Не е лошо момиче, обаче веднага познах, че тя е българката по извивката на гърба. Българките имат по-ячки гръбчета, по-квадратнички, не са някакви хърбалети и кощрамби от скандинавски произход. Обаче римейкът е направен съвсем по вкуса на тия с пуканките. Никаква мотивация в действията на героите. Що решиха да си правят експерименти? Откъде им дойде идеята? Всичко беше разказано набързо, неподплатено. Заради мен турили и Кийфър Съдърланд в ролята на университетски преподавател на младите лекари. Обаче пак си е гола водица. Друг таргет си имат. Не съм им в таргета. Вече в ничий таргет не съм. По-добре да си стоя вкъщи и да зяпам през джама. А после да спя. Ще съм си таргет сам на себе си.

Вече никой не прави кино като Вернер Херцог. Жена ми не може да изгледа докрай един негов филм. Ама пак си я обичам, какво да я правя. Ти, вика, се правиш на интересен само с тия неразбираеми филми. Ще я принудя някой ден да изгледаме „Сталкер“, ще ù поставя ултиматум, или гледаш филма с мен докрай, или се развеждаме. Тя мене как ме заведе на кино? Ще си отмъстя.

Тя не знае какво е да се прави някой на префърцунен депресиран софийски пръдльо със синя кръв, с шалче и с пожълтели от паветата подметки. Като Иван Черкелов в „Семейни реликви“, дето го излъчи оная телевизия, на която и аз плащам данъци може би повече от два лева. Същата загуба на финанси като с минералната вода. Искам да ви го разкажа целия, братя и сестри. Искам да ме намразите и вие заради това, че ви го разказвам, няма само аз да се мразя, задето го гледах. То бива отчаяние, ама Иняриту и Тар го правят гледаемо, законно, докато това българското просто ти се подиграва и ти краде час и половина от битието ти на тази планета. Кинематографично е манджа с грозде. А идейно е тотал щета. Наистина, държа да ви го пресъздам след седмица. Предвиждам реакцията ви и злорадството ми доставя чиста радост.

Прочетете още

xuaz-1-1-300x224-300x224.jpg.pagespeed.ic.eyDXOYoAhN

Мозъкоразбивачи

Николай ФЕНЕРСКИ Какво е конвенционален писател? Иван Вазов, Джон Стайнбек, Лев Толстой – от различни …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *