Виктор Пелевин: „Тази книга си я харесвам повече от всичко останало“

Докато пиша, не мисля за читателя, в процеса на работа не ме интересува кой ще ме чете. Книгата е моя лична творба.  Всъщност аз дори ненавиждам писателството, с изключение на ония редки мигове, в които изпитвам нещо особено, което е трудно да се опише и е много по-върховно от въздействието на всякакви наркотици. Мисля, че ако си поставите за задача да сте известен писател и да пишете бестселъри, опитвайки се да угодите на вкуса на публиката, вие се лишавате от вълшебството на точно тези мигове.
                                                                       Виктор Пелевин

В края на 80-те години Виктор Пелевин става известен, макар и на по-ограничена публика, като автор на научно-фантастични разкази, публикувани в списание „Химия и жизнь“, което по-това време представя класиците фантасти.
Но още с първите си книги той буквално взривява руската литература и започва да бъде сравняван с Борхес, Чапек, Кафка, М. Еймис, Хемингуей, Джоузеф Хелър…
Сборникът с разкази „Синият фенер“ през 1991 г. се разграбва мигновено от книжарниците, но първоначално не е забелязан от литературните критици. Две години по-късно за него авторът получава наградата „Малый Буккер“, отличаваща най-интересните и актуални тенденции в руския литературен живот. А с романите „Омон Ра“ (1992), „Животът на насекомите“ (1993), „Чапаев и пустота“ (1996) и „Generation П“ (1999) става най-ярката литературна звезда на постсъветското поколение и световна знаменитост.
„Омон Ра“ попада в късия списък на английската награда за преводна литература „Independent foreign fiction prize“ (1994), а романът „Generation П“ е включен в германската енциклопедия на най-важните за XX век 1000 книги.
„Шлемът на ужаса“ (2005), преразказ на легендата за Минотавъра под формата на интернет-чат, е част от проекта „Митове“ на шотландското издателство Canongate , в който участват Карън Армстронг, Маргарет Атууд, Джанет Уинтерсън, Олга Токарчук, Дубравка Угрешич, Кристин Димитрова и др.
Като преводач на книгите на Карлос Кастанеда Пелевин и досега запазва интереса си към езотеричното знание, „измененията в съзнанието“ и „другите реалности“, предизвикани от наркотични халюцинации и компютърния виртуален свят.
Жанровото дефиниране на текстовете на Пелевин е традиционно: разкази, повести, романи, но едновременно с това писателят прибягва към баснята, гротеската, дори вица, както и към новите форми на словесността като компютърните игри, рекламните сценарии и слогани, имиджмейкърските PR занимания и успява да съчетае несъчетаемото ‒ ирония и трогателна сериозност, демократичност и елитарност. Пелевиновото изкуство е коктейлно, в него има всичко: мит, приказка, фантастика, публицистика, философия, езотерика, история, автобиография.
Произведенията на Пелевин почти без изключение са алегории за превръщането на нереалното в реално, за нестабилността на границите между нещата, преминаването от едно състояние в друго, от един статут в друг, за опита на човека от преходното време, в което няма неприкосновени идеали и висши ценности.
Макар и със значително закъснение, вторият роман на В. Пелевин „Животът на насекомите“ най-сетне излиза и на български език. Заслугата за това е на изд. „Факел експрес“. Да припомним на читателите и най-фанатичните почитатели на Пелевин у  нас, че именно списание „Факел“, издание на „Факел експрес“, откри Пелевин за тях преди четвърт век, печатайки редица от дълбоко неизвестните му дотогова разкази, световния бестселър „Generation П“ и множество други негови класически вече текстове. Едва след това българските издателства се насочиха към  произведенията от по-късния му период, някои от които критиката поставя далеч под равнището на първите му звездни литературни завоевания. В едно обаче тя остава единодушна днес: „Животът на насекомите“ е един от най-важните и органични за по-нататъшното творчество на автора романи.
Публикуван първоначално в сп. „Знамя“, романът получава наградата на списанието за 1993 г. за „най-доброто художествено произведение за живота и необикновените приключения на демокрацията в Русия“.
„Животът на насекомите“ е остроумен, поетичен и тъжен. Определян като роман антиутопия, постсоциалистически сюрреализъм, главозамавайща фантасмагория, „пастиш“ и „колаж“, той е наситен с дълбоко философско съдържание, в което човешкото начало влиза в екзистенциален конфликт с абсурда, жестокостта и безсмислието на битието, показвайки ни го в неговото многообразие, вечно движение, външни и вътрешни метаморфози.

Виктор Пелевин: „Тази книга си я харесвам повече от всичко останало“

ОТКЪС
Виктор Пелевин
ЖИВОТЪТ НА НАСЕКОМИТЕ

Арнолд спря пред голямото огледало отвън, пооправи се, доколкото можа, и сложи на шкафчето на дежурната в тоалетната бабка една смачкана рубла. Излязоха и тръгнаха към морето.
– До довечера – каза Артур – сме свободни. Да вземем да идем до Арчибалд, а? Така и така няма какво да правим.
– Той там ли си е още?
– Мисля, че да – каза Артур. – Минавам оттам, обаче все отлагам да се отбия. Вратата си е отворена.
След няколко минути стигнаха до малка дървена къщичка, вдигната насред зелена площ. Отворената ѝ врата гледаше към крайбрежната улица. Къщичката наистина беше съвсем малка, все едно пренесена тук от някоя детска площадка; над вратата ѝ имаше табела – червен кръст, червен полумесец и голяма капка кръв, а над тях надпис: „Донорски пункт“.
Артур доотвори вратата и влезе; Арнолд си приглади косата за пореден път и го последва.
Вътре цареше полумрак. Срещу вратата имаше нисък плот, на който бяха подредени няколко медицински банки и стерилизатор за спринцовките, а отзад, до стената, се издигаше прашна конструкция от стъклени колби и епруветки, съединени с оранжеви гумени тръбички. Арнолд знаеше, че тази стъклария е абсолютна глупост и е просто декорация, но все пак се усещаше специфичният дух на болница. Зад тезгяха нямаше никого. На стената беше закачен кадастрон, и той прашен, и на него с големи букви с химикалка беше написано:

БРАТЯ И СЕСТРИ!
Вашата кръв е нужна и на други. Според научните изследвания редовното кръводаряване влияе положително на половата функция и увеличава продължителността на живота.
Изпълнете своя нравствен, граждански и религиозен дълг!
След кръводаряването получавате безплатно шоколад „Финиш“.
Редовните кръводарители получават значка „Заслужил кръводарител“ и почетна грамота.

Къщичката беше празна. Зад плота имаше открехната врата. Арнолд заобиколи плота и надникна навън. Там зеленееше закътан малък оазис – част от тревната площ, заобиколена отвсякъде от гъсти храсти, така че в нея можеше да се влезе единствено през къщичката. В центъра на този оазис стоеше нисичък дебеланко с бяла престилка и бяла шапка. Държеше пластмасово вертолетче, набучено на пръчка с корда, и в момента, в който Арнолд погледна през вратата, дръпна рязко кордата.
Перката на вертолетчето се превърна в прозрачен кръг и играчката излетя във въздуха. Мъжът вдигна глава към нея, разсмя се щастливо и дори подскокна няколко пъти от възторг. Вертолетчето увисна за миг във въздуха, после падна косо някъде в храстите.
Мъжът се хвърли към вратата и почти се сблъска с Арнолд. Спря и се опули.
– Арнолд! – възкликна и изпусна пръчката с кордата.
– Здравей, приятелю – каза Артур и застана на вратата до Арнолд.
– Здравейте, момчета – каза Арчибалд, докато гледаше гостите си малко стреснато и им стискаше ръцете. – Много се радвам да ви видя. Вече си мислех, че сте заминали. Как сте? Как я карате?
– Караме я някак – отговори Артур. – Движим една комбина с американците. Ти как си?
– Все така – отговори Арчибалд. – Момент само.
Сядайте.
Шмугна се през вратата и след миг се появи с голяма реторта, пълна с тъмночервена течност, и три водни чаши. Сложи чашите на тревата, наля ги до ръба и вдигна своята.
– Каква е? – попита Артур.
– Коктейл – отговори Арчибалд. – Туркменска група бе и подмосковно-инженерска с отрицателен резус.
Е, наздраве и добре дошли!
И отпи яка глътка. Артур и Арнолд също отпиха.
– Ега ти помията – намръщи се Артур. – Не се обиждай, обаче как го пиеш това? Че и с консерванти!
– Ами какво да правя? – Арчибалд разпери ръце. –
Иначе до вечерта се съсирва.
– Как можеш да живееш така? Я ми кажи кога си пил прясна кръв за последно?
– Вчера – каза Арчибалд. – Петдесет грама. Когато има много клиенти, мога да си го позволя.
– Едно малко – изсумтя Артур. – Че какъв комар си ти при това положение? Какво би казал баща ти, ако можеше да те види?
– Че какъв комар съм аз – оправдателно повтори Арчибалд. – Просто така се водя. Майка ми беше калинка, ето нa, само кръстчето ми остана от нея – и извади изпод престилката си златно синджирче, – а татко беше хлебарка. Аз всъщност и аз не знам какво съм.
– И това харесва ли ти? Да не знаеш какво си?
Арчибалд допи кръвта на един дъх и замислено завъртя чашата в ръка.
– Да не знам какво съм? – повтори. – Не знам. Сигурно ми харесва. Живея си тихо и кротко. Е, като бях млад, имах надежди. Все си мислех, че съм на прага на нещо голямо, велико, че само миг и… – запъна се, за да намери точната дума, и размърда пръсти във въздуха, все едно да покаже – че само миг и… и ще го прекрача. Обаче прагът се оказа…
И кимна към отворената врата.
– Кога си летял за последен път? – попита Артур.
– Вече дори не помня. Ох, защо ме измъчвате, приятели? Защо, а?
– Защото още не си се предал съвсем – каза Артур. – Разбрах го, като видях вертолетчето.
– Може пък и да не съм се предал – каза Арчибалд и си наля от ретортата. – На вас да ви капна ли?
Артур погледна Арнолд въпросително. Арнолд завъртя глава.
– Виж сега какво ти предлагам – каза Артур. – Затваряш пункта за час-два и литваме към плажа. Ще си пийнем нормална кръв, ще се поразвеем. Какво ще кажеш?
– Няма начин – каза Арчибалд. – Аз и сто метра не мога да прелетя.
– Стига се стяга – каза Артур. – Можеш. Ако не се самосъжаляваш.
– Недейте ме мъчи, момчета.
– Сериозно ти говоря – каза Арнолд. – Хайде с нас.
Загубил си си апетита за живот. За да си го върнеш, трябва да смукнеш малко, да пийнеш, да преглътнеш.
Ако не дойдеш сега, кога тогава?
– И така ще се гътнеш тук сред спринцовките и маркучетата – каза Артур. – Не ми се обиждай, обаче съм прав.
– Може и да съм се гътнал вече – каза Арчибалд и изгледа приятелите си изпод вежди.
– Ами дай да проверим – не се предаваше Артур. – Ако можеш да летиш, значи си жив. Ако не можеш – значи си труп.
– Да летим, да летим – възкликна Арнолд. – Ако трябва, ще ти помагаме.
Изпитата кръв вече почваше да действа на Арчибалд. Той се изсмя злобно, стана, олюля се и бутна ретортата с кръв, но изобщо не го забеляза.
– Ей сега идвам, само да затворя – каза с лек кавказки акцент и влезе в къщичката.
След секунда надникна от вратата, показа на Артур и Арнолд дълъг остър нож, усмихна се злокобно и пак се скри вътре.
Арнолд се наведе към Артур и прошепна:
– Май не трябваше да идваме. Да вземем да се разкараме, а? Щото наистина ще ни се лепне.
– Късно е вече – отвърна му също така шепнешком Артур.
И наистина вече беше късно. Арчибалд излезе.
Беше се преоблякъл – сега беше с тежки туристически обувки, военна риза, джинси и офицерски портупей; държеше китара в калъф, с която приличаше на рокаджия самодеец.

Превод от руски Иван Тотоманов

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔