Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Колежката ми Люси си затърси жилище. Това, в което живее сега, недалеч от Женския пазар, вече не ставало, защото на метри от къщата започнал строеж на нов блок – шум, мръсотия и огромна дупка за основите, която зеела застрашително и – току-виж – бум!… Поровила из мрежата и се спряла на оферта от столичния квартал „Бенковски”. Един ден се вдигна и отиде да разгледа мястото. После ми разказва:
-Мястото много ми хареса, прилича на село. Къщи, дворчета. И е близо до центъра, минаваш покрай Орландовци и още малко нататък, петнайсет минути е с маршрутка. Хората симпатични, кротки едни такива, отрудени. И жилището е добро. Само дето е за мъж, не за жена. Хазяинът има в съседния двор нещо като сервизче, оправя коли. Банята е отделно, трябва да излизаш. Инак е направо луксозна. – Бъбрим още, накрая завърши: – Пита ме човекът с какво се занимавам. Аз му викам – с книги. Той се сепна, позамисли се: Книги?… А, книги… Книги значи!… Добре.
Гадното ми въбражение веднага взе да навива прежда на тази мотовилка, но да не се впускам в детайли. Ясно е, че не всички четат книги. Мнозина нямат вкъщи нито една или само някоя, с която си подпират секцията. Никога не са влизали в книжарница, в галерия, не са ходили на симфоничен концерт, не са стъпвали в Народната библиотека или в Народния театър. Оправят се без това, нали имат телевизор. И съвсем не са по-лоши хора от другите, които са на „ти” с тези благородни адреси.
Като се замисля, и аз не съм стъпвал в ателие за ноктопластика, в синагога или в студио за масаж. Не съм бил на баскетболен мач, на фолкконцерт и на митинг. Просто така се е случило, нищо вредно. Тъй че ако някой си каже: А бе, тоя не е ходил на митинг, егати кутригура, нищо не мога да кажа в своя защита. Такова е положението, нямам оправдание.
И това е само на петнайсет минути от центъра. Ама какво говоря, на три етажа над мен някакво НЛО си изхвърля през балкона в тревата онези превръзки, периодичните, и не му дреме. Манджата също, и пласмасовите чашки, а фасовете не ги броя, щото не знам числата до толкова. Нямам информация дали имат книги горе, но ако имат, тогава дълбоко ще се срамувам, че сме сродни души. И ще изхвърля през балкона моите.
Изобщо, животът е сложно нещо. На света синхронно живеем толкова диахронно различни индивиди, че ум да ти зайде. В тоя зверилник, планетата ни, само каквото не се сетиш, това го няма – и е цяло чудо, че още не сме се изпотрепали.
По-възрастните като мен отлично си спомнят термина „мирно съвместно съществуване”. Уви, от известно време той някак си излезе от употреба, не знам защо, и виждате какво се случва в новините. Единственото ми обяснение е в третата дума – „съществуване”. Малко е кофти наистина – не говорим за живот, а за някакво убого присъствие, за вид живуркане. Сигурно затова колективната интуиция го е изхвърлила като гнусна превръзка от своя всекидневен речник.
А инак, няма нищо лошо да сме в мир един с друг. Разнообразието дори ни позволява да се сближаваме далеч повече, отколкото ако всички бяхме еднакви. Сега например тези, които четат книги, имат възможност да разказват написаното вътре на онези, които не четат. По този начин, в процеса на общуването, двете групи неизбежно ще се сприятелят. А ако всички четяха? Ужас! Свят от самотници, всеки забил се в някакъв ъгъл, да не му пречат другите и – кълве ли, кълве. Не, такъв свят е напълно неприемлив, да си послужа и аз с популярния европейски израз.
Тъй че ако тоалетната, пардон банята, не беше отделно, сигурен съм, че Люси щеше да отиде да живее в „Бенковски”. Къща, двор, градинка, ангренажи, амортисьори – колко му трябва на човек. Вечер, под асмата, каквато е сладкодумна, ще разказва на бенковчани какво е прочела, те ще я слушат и ето ти я хармонията.
Тогава дори и фактът, че наблизо е „Орландовци” няма да я стряска. Защото ако онова „място злачно, място прохладно” е толкова лошо, защото никой не се е върнал обратно при нас, където е толкова хубаво?
