Начало / Автори / Благодарности

Благодарности

Иван ГОЛЕВ

funny_lookalikes_at_london_olympics_640_48Късна вечер е. Излапвам последните редове от романа, въздъхвам със съжаление, че е свършил и като малка утеха, за да не е раздялата съвсем рязка, надничам в списъка с благодарностите. Имената там са ми съвършено непознати, но за него, автора на бестселъри, очевидно са много важни.
Той благодари на Сара – най-добрият редактор на света, на Мич – най-верният литературен агент, на Боб – най-великодушният издател, на Линдзи, Матюс, Лукас, Деб и още десетина за великолепната работа, на Стюарт и Джеф за полицейските напътствия, на Джон от моргата, че в детайли му е разказал как точно кълца труповете, на Шарлот и Нийл за юридическите врътки, на Орла и Кристен, че са му наслагали запетайките, на Арън и Луси за тарикатлъците във финансовата сфера, на Питър за тънкостите при различните марки пистолети, на Стефани за клюките от света на музиката, на доктор Финч за срамните медицински тайни, на Марк де Бруо за мръсните номера в спорта, на Хелън, задето му е местила мишката и на Сандра, задето му е местила… Накрая, след около стоте щастливо изредени, идва редът и на Карън, без която нищо нямало да е същото и която е вършила всичко останало (какво ли остана?), докато ТОЙ Е ПИШЕЛ.
В младостта си наивно смятах, че този труд е индивидуално занимание. Че писателят дължи славата си най-вече на собственото си ровене из книги и човешки съдби, на личните си знания и умения. Че запленен от своите неповторими видения, самотен като монах, е можел да си позволи за разтуха единствено дребни перверзии – Шилер си потапял краката в леденостудена вода, Агата Кристи дъвчела ябълка във ваната, а Йовков обличал бяла кенарена риза. Колко съм се лъгал! Писането на книга се оказа масова дисциплина като маратона в Ню Йорк и точно като в него, един отнася с гърди лентата, а търчат всички.
А я да видим какво ми се случва на мен. Още с излизането ми сутрин ме поема знайното и незнайно братство на множество хора. Пъпля сред стотици коли на светофарите или се промушвам през двойно повече тела в метрото, за да стигна до офиса. Привидното усамотение пред монитора е измамно, безчет човешки същества се трудят в мрежата, за да ми дадат възможност да скалъпя две-три странички в прослава на книгите и четенето. Уви, всичко сякаш вече е казано, измислено, употребено, а аз искам да звучи грабващо, неповторимо… С помощта на анонимните си помагачи все пак свършвам някаква работа. Но от толкова задочно общуване с тях надвечер нещо в черепа ми бръмчи като далекопровод, а очите ми са набъбнали като накиснат във вода фасул. За капак, пътят към дома ми е препречен от още по-голяма тълпа, чиито биотокове жадно ме атакуват.
Вкъщи, изул най-сетне обувките и хвърлил раницата на стола, изяждам механично полуготовата храна, изглеждам търпеливо полуготовия филм, изчоплям шепа хапчета от дузина блистери, гълтам ги с потръпване и ето че финалната лента грее в жълто все по-близо. Крака, лице, зъби-мъби и – туп! – в леглото. Остават само първите две-три глави от следващата книга, създадена от колектив и подписана еднолично, полагането на томчето върху шкафчето и гасенето на лампата. Най-сетне НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИ! Далеч от другите, били те съвсем непознати или известни на всички автори на бестселъри!
Слагам си тапите в ушите, маската на очите, опаковам се с тънкото като станиол одеялце (лято е) и – същинско хапче в блистер – зачаквам сънят да ме сложи в шепата си и да ме погълне. Но вместо това – като напук – и в моята глава неусетно се занизват благодарности: към съдбата, че и днес ме имаше; към колегите ми, че ме изтърпяха (и аз – тях); към работодателите ми, че ми осигуриха хляба насущний; към децата ми, че още са някъде наоколо; към жена ми, че въпреки всичко ми е жена… И към Господ, без Когото нищо нямаше да е същото.

Прочетете още

145604390435730

Търкай, народе, ега цъфнеш!

Иван ГОЛЕВ Моя близка, която има вземане-даване с деца, ми каза, че познава осмокласници, при …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *