Лира Литературно-рекламна Агенция
Исландското издателството „Tunglið”, чието име при буквален превод означава Луна, твърди, че освен какво издаваш, важно е и как. То печата книгите си по 69 броя само при пълнолуние. Запалените читатели трябва да успеят да си ги купят още същата вечер, тъй като на другата сутрин издателите изгарят всички непродадени екземпляри.
Новаторите са писателят Дагур Хяртарсон (Dagur Hjartarson) и артистът Рагнар Хелги Олафсон (Ragnar Helgi Ólafsson). Неотдавна двамата обсъждали няколко непубликувани заглавия, които си струва да излязат и решили да направят план за издаване. Докато го разработвали осъзнали, че вероятно книгите ще изчезнат и решили сами да предизвикат изчезването им. Така се родило издателството. Те твърдят, че то не е с цел печалба, затова нямат бизнес модел.
Защо го правят? Докато повечето книги издържат векове, двамата издатели предпочитат да заредят с цялата енергия на книгоиздаването няколко часа, отколкото да я хабят с хилядолетия. За една славна вечер книгата и авторът ѝ са истински живи, а на следващата сутрин всеки продължава по старому.
Кзват също, че демонстрацията им не е вид протест срещу книгоиздаването или капитализма като цяло. Не се опитват да защитават някаква кауза, просто не вземат твърде насериозно „правилата на играта”. Нещо, което приемат сериозно (поне донякъде), е актът на изгаряне да бъде артистичен. Когато го правели извън Исландия – в Базел и Швейцария, било много трудно да обяснят на властите, че това е поетичен акт, а не политически, че са артисти, а не вандали.
Те изгарят книгите си с голяма грижа и заслужено уважение – използват само първокласен френски коняк за гориво. Не влагат никаква историческа или политическа символика, свързана с цензурата, която се е наложила с горенето на книги. Определят списъка си със заглавия като „нетрадиционен”, защото те трудно се класифицират. Казват, че печатната книга е демократичен продукт, но притиснат до ръба. Много издатели се мъчат да „спасят” печатната книга, като я превръщат в луксозна стока. Така тя става предмет, желан заради икономическата си стойност, а не заради съдържанието, както би трябвало да бъде. Затова и практиката им не е антидемократична, а напротив – книгите са евтини, не могат да бъдат поръчвани предварително, не се продават по панаири, но пък абсолютно всеки може да се сдобие с екземпляр в съдбовната вечер.
Според тях доста автори считат писането на книга за опит да увековечат идеите си, дори да се докоснат до безсмъртието. Затова издателството ги спасява от тази „делюзия”. То им спестява всички тревоги и разход на ресурси по предлагането, рекламата и очакването на резултатите. Момчетата казват, че се опитват да бъдат верни на определена логика, но тя е логика на поезията, не на прозата. А на поезията е трудно да се държи сметка.
Кристина Цонева, по материали от в. „Гардиън”
