Лира Литературно-рекламна Агенция
Две награди за един месец – така Мартин Колев ще запомни април 2017 г. Първо спечели конкурса „Славка Славова“ на Театър 199, след това „Рашко Сугарев“ за къс разказ на автори до 35 г. Мартин е роден през 1989 г. в Бургас. Завършил е психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикувал е в „Култура“, „Капитал“, „Литературен вестник“, „НО поезия“, „Родна реч“, „Сега“, „Море“, „Гранта“. Автор на сборниците с разкази „Кучето на терасата“ (2009) и „Микро“ (2016). Скоро ще излезе и първият му роман – „Софийски магьосници“. Особено ни е приятно да го поканим в Лира.бг., защото част от творческия му път минава през книжарници „Хеликон“.
Марти, как се чувстваш на Хеликонска територия?
Чудесно, спомних си за доброто старо време.
Твоят разказ „Черни квадрати“, който спечели „Рашко Сугарев“, макар да се чете бързо, бавно и постепенно се осмисля. Ти колко време го писа?
Този разказ беше част от черновата за последния ми сборник с разкази „Микро“, в който идеята е всички да се четат на един дъх. Но той излезе по-дълъг от останалите и в крайна сметка го оставих. След половин година, когато “Гранта” издаваха брой 7 с градски текстове, ми хрумна да го редактирам и да го изпратя там.
Сюжетът на „Черни квадрати“ е за фотоапарат, който, снимайки, отваря дупки в пространството. Правилно ли го предавам?
Да, абсолютно.
Защо избра формата на квадрат?
Този разказ тръгна от един стар фотоапарат, който намерих и се зачудих какъв сюжет мога да завъртя покрай него. Когато погледнах през обектива, видях черен квадрат и оттам дойде формата. Иначе ме привлече идеята за паметта или за „черните квадрати“, които могат да липсват от градското пространство или в спомените ни за него. Това се навърза със стария, московски апарат.
Тази мания – да се снимаме навсякъде с телефоните, не ни ли обезличава?
Със сигурност развитието на технологиите и тяхното разнообразие влияят върху живота ни. Друг е въпросът, доколко помагат или пречат. Всъщност няма междинна ситуация. Но е любопитна тема както за писане, така и за четене. И все повече се налага в изкуството.
Мислиш ли, че твоят профил се оформя като „писател на града“?
Цялата концепция за градското писане и градските автори не ми е особено близка. Чувствам се такъв, доколкото живея в София, а не в някое затънтено село. Но не мога де се асоциирам с проекти от близкото минало, като „Бърза литература“, например или сп. „Егоист“.
А как би определил профила на своя читател? 
По реакциите и на непознати, и на приятели ми се струва, че разказите се харесват от всякакви хора. Защото имат възможността да ги прочетат, както гласи задната корица на „Микро“ − “за две спирки време“. Мисля, че микропрозата е езикът на настоящето. Има такава мода напоследък, която набира скорост – текстовете и мислите ни да се синтезират, да се кондензират. Например, всяка социална мрежа има обем, в който трябва да събереш това, което искаш да кажеш. Някъде са 1000 думи, другаде, в Туитър да речем, са 130 знака. В тази връзка и начинът по който възприемаме литературата се променя. Затова хората харесват краткото писане.
Помага ли ти това, че си учил психология, за да се адаптираш към средата, била тя писателска или битова?
Не знам дали бих могъл да отговоря, трябва да се видя отстрани по начин, който чисто психологически е трудно да бъде постигнат. Но вероятно – да.
Можеш ли всяка вещ около себе си да употребиш за разказ?
Това е интересно упражнение. Аз обикновено така подхождам, когато някой предмет ми привлече вниманието – да го вкарам в една история или да си представя в необичайна обстановка. Едва ли става с всеки, защото по-странни вещи ми грабват окото. Няколко пъти съм пробвал да взема нещо от мола и да създадам разказ по него, но не се получава.
Около теб започна да се налага понятието “микроразказ“. Има ли формула по която се пише такова произведение?
Трудно е да я обобщя. Най-важното, както при всеки друг вид писане, е да четеш много такава литература. Също да смееш да редактираш. Понякога това е проблем, ако прекалено си харесваш текстовете или си въобразиш, че нещо е дошло свише и не трябва да се пипа. Но ако си склонен да ги преработваш, толкова по-добре се получават. В микропрозата това важи с двойна сила.
Като бургазлия, съвсем в младежки години печелиш в родния си град наградата „Петя Дубарова“. Вече си жури в същия конкурс, как гледаш на българската литература от дистанцията на времето?
Сега, когато чета творбите за конкурса „Петя Дубарова“ и трябва да ги прецеждам, доста мисля за нещата, които съм писал, когато съм бил между четиринайсет и деветнайсетгодишен. Честно казано, тогава не съм имал ясен поглед върху съвременната българска литература. Вече мога да сравня ситуацията и забелязвам не нещата, които са се променили, а тези, които си остават същите. Виждам как младите хора, които прописват, се лутат в търсене на свой, най-личен глас и в този смисъл ми е забавно да стоя от другата страна.
Разговора води: Людмила Еленкова
фото: Донка Петрова
