Димитър Димитров – „Хеликон-Шишман“
„Войната не е с лице на жена“/ „Последните свидетели“ от носителката на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич, определено е книга, която всеки трябва да прочете. Ако не цялата (отчитайки факта, че е обемна), то поне части от нея. Това не е Втората световна война през погледа на населението от бившия Съветски съюз, а от гледна точка на жените там. Колко хора изобщо знаят, че над 800 хиляди жени от Съветска Русия са се сражавали на фронта? Разбира се, те заслужават подобаващо внимание, както е направила Светлана Алексиевич.
Съветските жени не са били изпращани на война насила. Напротив, много от тях били мотивирани да влязат в армията с цената на всичко. Някои едва на 16 години, се обучавали за същите длъжности като мъжете, не просто за медицински сестри и готвачки. В първата част на книгата, озаглавена „Войната не е с лице на жена“, Алексиевич включва разкази под формата на интервюта, относно всякакви дейности в армията, които жените извършвали. Те, разбира се, били подигравани и гледани с недоверие от мъжката част, но в края на войната спечелили респекта им. Много от жените по-късно се опитват да прикрият последствията с надеждата да се сгодят, защото мъжете не искали да бъдат с жена, сражавала се на фронта, такава била смятана за „лесна“ и с нисък морал. Интересно е, как жените си спомнят събитията по различен начин и казват неща, които мъжете нямат смелостта да изрекат, за да не изглеждат слаби.
Във втората част озаглавена „Последните свидетели“, Светлана Алексиевич е обърнала внимание и на гледната точка на деца по време на войната, със спомените на онези, които тогава са били 7-12 годишни. През детските очи тя е още по-ужасяваща… Като цяло книгата представлява компилация от изумителна храброст и упоритост, затова си заслужава да бъде прочетена.