Лира Литературно-рекламна Агенция
В разговора със Светлана Алексиевич бързо става ясно, че я предпочита да слуша, отколкото да говори. Това не е изненадващо, беларуската писателка е прекарала десетилетия слушайки. Алексиевич прекарва десетки часове с диктофона си, кръстосвайки земите на бившия СССР и събирайки историите на обикновените хора, пише Гардиън. Тя излива разказите им в елегантни книги с изумителен заряд, което през 2015 г. й донесе Нобел за литература.
В днешна Русия работата на Алексиевич е като петното на Роршах, но за политически убеждения – потисканата либерална опозиция я възприема като съвестта на нацията, като уникален коментатор на разочарованието и комплексите на постсъветската среда. Водещата линия я вижда като ренегат, разединяващ Русия и руснаците.
Авторът на английската медия разказва за срещата си с Алексиевич в кафене в Минск след обиколката й в Южна Корея и преди поредното й пътуване до Москва. „Уморително е вниманието да е насочено към теб, искам да се затворя някъде далеч и да започна отново да пиша“, споделя тя, изглеждайки очевидно притеснена от всичките пътувания и внимание. Алексиевич неохотно се съгласява да говори за книга, написана преди повече от три десетилетия – „Войната не е с лице на жена“ . Създадена в началото на 80-те години, книгата дълго остава без издател, но това се променя по време на перестройката и носи на писателката популярност. В последствие безмилостният взор на Алексиевич върху военното минало на СССР става все по-непопулярен в Русия. Нобелът обаче й носи нова международна популярност.
Вдъхновението за книгата идва от статия, която Алексиевич чете в местен вестник през 70-те, посветена на тържество по случай пенсионирането на счетоводителката на завода за автомобили, която като снайперист по време на Втората световна война е убила 75 германци. След това първо интервю писателката започва да записва жени ветерани от войната из целия Съветски съюз. Един милион жени служат на фронта, но отсъстват от официалното говорене за войната. „Преди тази книга единственият женски персонаж във военната ни литература беше сестра, спасила живота на героичен лейтенант. Но тези жени бяха затънали толкова дълбоко в тинята на войната, колкото и мъжете“, споделя Алексиевич. Отнема й много време да убеди жените да спрат да говорят със заучени реплики. Много от тях се срамуват от спомените си. „Казваха ми „Добре, ще ти разкажа, но трябва да го напишеш различно, по-героично“. След искрено интервю с жена, служила като медицински асистент в танкова бригада, Алексиевич й изпраща текста, който е написала и го получава обратно почти целия зачеркнат с молив. „Многократно след това се срещах с тези две истини, живеещи в едно човешко същество – личната и публичната“.
Книгата засяга теми, които са табу по време на Съветския режим и отново са изключени в Русия на Путин: пактът Молотов-Рибентроп, според който Сталин и Хитлер си поделят Европа, екзекуциите на дезертьори и психологическите ефекти от войната в последвалите години. Нейните герои си припомнят кошмарите, скърцането със зъби, треперенето и невъзможността да погледнеш гора, без да се сетиш за тела, усукани в плитки гробове.
В съвременна Русия Путин е превърнал военната победа в основа за националното изграждане с почти религиозно значение и оспорването на черно-бялото историческо величие се приема за ерес. Това прави свидетелствата на жените от книгата на Алексиевич още по-важни днес. В книгата няма недостиг на героизъм, подвизите и смелостта, огромната тежест върху раменете на тези жени блестят от всяка страница. Но тя не изтрива ужаса от историята. На финала книгата е мощно свидетелство на изключителната цена, платена от съветските граждани за победата им над нацистка Германия в сравнение с парадиращата на 9 май на Червения площад военна мощ, показвана и в безкрайната поредица от бомбастични военни филми по руската телевизия. След „Войната не е с лице на жена“ Алексиевич пише книги, посветени на аварията в Чернобил и съветското нахлуване в Афганистан – две трагедии, съпътстващи предсмъртната агония на ССРД, и двете едновременно симптом и причина. Последната й книга „Време секънд хенд“ е реквием за съветската ера и обрисува шока и екзистенциалната криза, която характеризира 90-те години на постсъветската реалност. Книгата помага и да се обясни популярността на путиновите идеи за връщане на гордостта на съкрушената постимпериалистическа нация.
„Никой не мислеше, че СССР ще се разпадне, беше шок за всички“, споделя Алексиевич. Всеки трябва да се адаптира към нова и болезнена реалност от правила, поведенчески кодове и всекидневен език, които се променят буквално за нощ. Взети заедно, книгите на Алексиевич вероятно са най-впечатляващата документалистика за храна на Съветския съюз и последиците от него. Тя става остър критик на президента на наскоро обявилата независимост Беларус Александър Лукашенко. Алексиевич напуска родината си в знак на протест и 11 години живее в изгнаничество в различни европейски държави, завръщайки се наскоро. „Когато си на барикадата, виждаш цел, не човек, което пък е важно за писателя. От негова гледна точка палачът и жертвата са равни, хора, които трябва да видиш“.
Лукашенко е дал да се разбере, че не е фен на творбите на Алексиевич и ако Нобелът й даде някаква сигурност, книгите й са все така забранени за публикуване в Беларус и тя дефакто няма право на публични изяви. Като творец с украински и белоруски корени, който пише за цялото постсъветско пространство, тя е объркана в разбиранията си за съвременна Русия – дали да казва „ние“ или „те“, когато говори за руснаците? Но е сигурна в мнението си за Путин и настоящата политическа ситуация: „Мислехме, че сме оставили комунизма зад гърба си и всичко ще бъде наред. Но се оказа, че не можеш просто да си тръгнеш и да си свободен, защото тези хора не разбират какво е свободата“.
Тя многократно критикува руското анексиране на Крим и навлизането в Източна Украйна, което е довело до раздялата й с много руски приятели, споделя Алексиевич и допълва, че никога не е напълно сигурна как ще протекат срещите й, когато посещава Москва. Тя спомня скорошна визита в руската столица, при която при влизането в апартамента на стара приятелка чува „Светочка, всичко е ясно, нека само ти кажа, че Крим не е наш“. „Беше като парола! Слава Богу“, отвърнах й аз“, разказва Алексиевич.
По време на пътуването й до Москва тя има среща в центъра „Гогол“ – театрално пространство, известно с широко скроения си директор и спорни продукции. Разговор прескача от тема в тема, не е много кохерентен, но аплодисментите са много, а аудиторията се стреми да покаже либерализма и презрението си към милитаризма на Путин. Въпросите са насочени основно към работата й. Малко след това тя дава интервю за руска медийна агенция. Този път въпросите са груби и провокативни, а на финала излиза, че Алексиевич разбира мотивите за убийствата на проруски журналисти в Киев, представена е неспокойна и несигурна в себе си. Руската част от Интернет експлодира в дебати и скандали.
Алексиевич работи по два нови проекта. Единият е за любовта и разглежда 100 връзка от перспективата на двете жени – мъжката и женската. Втората книга е за остаряването, а темата я вълнува, тъй като тази година тя навършва 70 години. „Когато сме млади, не мислим много за това и се сблъскваме с всички тези въпроси изведнъж“, казва тя. След повече от час разговор гласът й е станал почти недоловим и тя изглежда уморена и разсеяна. „Какъв е смисълът на живота, защо се случи всичко?“
Тъй като не искам да се възползвам повече от гостоприемството й, изключвам диктофона и й благодаря за интервюто, очаквайки тя веднага да скочи към изхода. „Чудесно! Искате ли да обядваме?“, пита ме тя изведнъж просветнала. Оставам и говорим още част, но вече основно тя задава въпросите: за мнението ми за Русия, но и за Доналд Тръмп, за европейската крайна десница и кралицата. Постоянен слушател, Алексиевич предпочита да задава въпросите, вместо да им отговаря.
