Начало / България / 7 април – за четящи лекари и благодарни пациенти

7 април – за четящи лекари и благодарни пациенти

От 1948 г. 7 април се отбелязва като Международен ден на здравето. Всички лекари, медицински сестри, фармацевти и служители от болниците, в чиито ръце поверяваме живота си, днес имат повод да се поздравят. Повече от половин век тази дата се чества и в България като Ден на здравния работник, нека не се дразним на термина от соца, защото всеки, който е попадал в претъпканите чакални и се е изправял срещу човешкото страдание, знае за какъв къртовски труд, години учене и себеотрицание става дума.
Да споменем също, че тема на кампанията на Световната здравна организация за 2017 г. е “Депресия: нека да поговорим”. Статистиката е лоша – над 300 милиона души страдат от нея. У нас засегнат от депресия е един на 12 души. 
Но нашата цел не е да се оплакваме, а с присъщия за април позитивизъм и сили за обновление, да благодарим на лекарите. Да си пожелаем здравния раздел да ни е от полза само с един прочит и най-вече, да не се самолекуваме по книги.
А какво четат лекарите? Извън професионалната си област, те са наистина всеядни читатели. И всяка страница, която може да ги ободри, разсмее или предизвика на пътешествие в историята, далеч от болката, е панацея за тях. Припомняме ви откъс от „Цитаделата“ на шотландеца Арчибалд Кронин, най-известният лекар сред писателите на XX в., а неговият герой Андрю Менсън, поел първото си назначение в миньорско градче в Уелс, остава в литературата със своя идеализъм и с хуманното си отношение към човека.

183316_b

„Като погледна неподвижното парче месо, Андрю потръпна от ужас. След всичко, което бе обещал! Пламнало от напрежение, лицето му изведнъж изстина. Поколеба се, разкъсван от желанието да опита да съживи детето и задълженията си към майката, която също се намираше в окаяно състояние. Проблемът бе тъй спешен, че той не можа да го реши съзнателно. Сляпо, инстинктивно подаде детето на акушерката и прехвърли вниманието си към Сузан Морган, която лежеше в безсъзнание, почти без пулс, още под влиянието на етера. Отчаяно бързаше в безумна надпревара с намаляващите й сили. В миг строши ампулата и инжектира питуитрин. След това захвърли спринцовката и без да се жали, започна работа за съживяване на отпуснатото тяло на жената. След няколко минути трескави усилия сърцето й укрепна: видя, че спокойно може да я остави. Обърна се, по риза, със залепнала на потното чело коса.— Къде е детето?

Акушерката направи страхливо движение. Беше го пъхнала под кревата.

Андрю веднага коленичи. Като бърникаше в мокрите вестници под кревата, той измъкна детето. Момче, съвсем оформено. Отпуснатото топло телце беше бяло и меко като лой. Набързо отрязаната пъпна връв приличаше на пречупено стебло. Кожата беше прекрасна, гладка и нежна. Главата се люлееше на тънкото вратле. Крайниците изглеждаха без кости.

Все още на колене, Андрю с мъка гледаше детето. Белотата можеше да означава само едно: асфиксия палида и умът му, неестествено напрегнат, се върна към един случай, който бе наблюдавал в Самаритянската болница, към приложеното тогава лечение. Веднага се изправи.

— Дайте ми топла и студена вода — извика той на акушерката. — Легени. Бързо! Бързо!

— Но, докторе… — поколеба се тя, втренчена в бялото телце на детето.

— Бързо! — изкрещя той.

Грабна едно одеяло, сложи върху него детето и започна специалното изкуствено дишане. Дойдоха легените, каната и големият железен чайник. Като луд наля в единия леген студена, а в другия гореща — колкото може да издържи ръката му. След това като обезумял жонгльор започна да потапя детето ту в ледената, ту в горещата вода.

Минаха петнайсет минути. Пот течеше по него, влизаше в очите му, заслепяваше го. Единият му ръкав висеше и от него капеше вода. Дишаше тежко. Но в отпуснатото телце на детето нямаше никакъв дъх.

Обхвана го ужасяващо чувство на поражение, яростна безпомощност. Усещаше, че акушерката го гледаше вцепенена от ужас, а там, опряла гръб в стената, където бе стояла през цялото време, с ръка на гърлото, без да издава звук с горящи очи го гледаше старицата. Спомни си мечтата й за внук, не по-малка от мечтата на дъщеря й за дете. Всичко отиваше по дяволите, фатално, безвъзвратно.

Подът бе в пълен безпорядък. Андрю едва не изпусна мокрото хлъзгаво телце, заприличало на странна бяла риба, когато се спъна в един мокър пешкир.

— За бога, докторе — изхленчи акушерката. — То е мъртвородено.

Андрю не я чу. Победен, отчаян, след като бе работил напразно половин час, той още продължаваше — последен опит, разтриване на детето с груб пешкир, свиваше и разпускаше с двете си ръце малкия гръден кош и се опитваше да вкара дъх в това отпуснато телце.

И тогава като по чудо този нищожен гръден кош, обхванат от ръцете му, конвулсивно се повдигна… После пак… Пак… Андрю полудя. Чувството, че под пръстите му се ражда живот, беше така прекрасно, че той едва не припадна. Трескаво удвои усилията си. Детето вече дишаше все по-дълбоко. Мехур от слуз се изду през една от малките ноздри, весел шарен мехур. Крайниците вече не бяха без кости. Главата вече не клюмаше безпомощно. Бледата кожа бавно добиваше розов цвят. И тогава, чудесен, дойде и плачът на детето.

— Отче наш, който си на небето — истерично захлипа акушерката. — То… то оживя…

Андрю й даде детето. Чувстваше се слаб и замаян. Стаята около него беше ужасно мръсна: одеяла, кърпи, легени мръсни инструменти, спринцовката, забила се в линолеума, каната обърната, чайникът килнат на една страна сред локва вода. А на разхвърляното легло майката още сънуваше нещо и постепенно се събуждаше от упойката. Старата жена все тъй стоеше край стената. Но беше сключила ръце и устните й беззвучно се движеха. Тя се молеше.

Андрю механично изтиска ръкава си и си сложи сакото.

— За чантата ще дойда по-късно, сестра.

Слезе долу, мина през кухнята в килера. Устата му беше суха. В килера дълго пи вода. Взе си шапката и палтото.

Вън на улицата с напрегнато очакващо лице стоеше Джо.

— Добре са, Джо — каза той прегракнало. — И тя, и то.

Беше вече съвсем светло. Близо пет часа. По улиците вървяха миньори: първата нощна смяна бе завършила. Като вървеше заедно с тях, изморен и отпуснат, а стъпките му отекващи по улицата заедно с другите под сутрешното небе, Андрю непрекъснато повтаряше на себе си, забравил всичко, което бе направил досега в Бленли: „Нещо направих, господи, най-после направих нещо истинско.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *