Начало / Критика / Марк Аврелий и българската краевековна модерност

Марк Аврелий и българската краевековна модерност

206066_bПреди дни излезе книгата „Към себе си“ от Марк Аврелий, издадена от „Хеликон“. Във връзка с това ви предлагаме откъс от монографията на Сирма Данова, доктор по българска литература и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”.

Интересът към римския император Марк Аврелий в българската култура съвпада по време с масовото негодувание от управлението на княз Фердинанд. През 1898 г. в България излиза книгата на Ернст Ренан „Марк Аврелий и краят на древния мир“. Изданието е финансирано от сп. „Мисъл“ и това завинаги обвързва фигурата на римския император с историята на българската модерност. Още по-интересно е, че преводач е Кирил Христов, тогава студент, приобщен от д-р К. Кръстев като сътрудник на списанието. Същинският откривател на Марк Аврелий за българска култура е д-р К. Кръстев. На 7 май 1898 г. редакторът на „Мисъл“ праща от Париж пощенска картичка до пребиваващия в Лайпциг Кирил Христов: „Колебая се още за книгата, която ще преведем за 3-та премия. Но ти захвани, да не хаймануваш, Марк Аврелия, от Ренана; Пенчо ще го намери в библиот[еката]. Ще превеждаш само ония глави, дето се говори сал за него; захвани с I-та, аз ще ти кажа по-нататък“. Явно д-р Кръстев доста бързо е преодолял своето колебание, защото преводът на книгата излиза още същата година. Няколко дни по-късно редакторът на „Мисъл“ пише контролно писмо до своя привърженик: „Захвана ли да превеждаш от Ренанова Марк Аврелий? Вчети се в него, белки успее М. Аврелий тъй да те покърти, че да ти остане една нишка в нервите от неговото стоическо величие и дивна простота!“ Засега отговорите на Кирил Христов не са намерени.images

Символният капитал на книгата на Марк Аврелий се съдържа в статута й едновременно на законник и на дневник. Едва ли Марк Аврелий е привличал строителите на съвременна България, тук включвам и Алеко с това, което е представлявал в собственото му настояще. На първо място почитта към него няма само един произход. С какво по-точно вълнува той – със спецификите на римския стоицизъм или с особения му статут на „крал-философ“?

Тъкмо със социалния живот на следосвобожденската действителност е свързана и първата поява на името Марк Аврелий в творчеството на Пенчо Славейков – в основополагащата му студия „Българската поезия. Преди“ (1906). По повод на Каравелов и необходимостта да се работи за актуалните задачи на деня, а не за въображаеми идеали на бъдещето, Славейков ще напише: „Лесно е да милваш сърцето си с предвзет идеал за някогашни дни, тъй като нуждите на тия далечни дни са предполагаеми! Лесно е, като се игнорират настоящите нужди. Има ли нужда от измисляне идеали – при наличността на реални нужди и борби? – борете се за тях и оставете далечното на далечните. Защото може тия бъдещи съвсем сериозно да ви натякват: вашият ум, вашият характер не е достатъчен за настоящето – бъдете тъй добри да не правите на наша сметка нравствени борчове! Марк Аврелий казва: който вижда настоящето, вижда всичко. Аз съм непоправим оптимист и твърдо вярвам, че ако и ний посветим себе си и своята съвест на работа в настоящето – за българина са възможни добри дни – и без лутания подир призрака на въображавано бъдеще“roman-art-final-600x430

Но що за характер е Марк Аврелий? Едва ли можем да отговорим окончателно на този въпрос, по-скоро бихме се опитали да видим какво в личността и статута му се възприема като хомологично на краевековната култура. Най-вероятно интересът към римския император в българската литература се дължи на вниманието на Ницше към античния свят. В очерка „Заратустра“ (1910) Пенчо Славейков изработва скала на световната самотност. Най-близо до самотността на Ницше е поставен Марк Аврелий, определен като „стоик на епикурейско килимче“

Кръстев вижда в него мъдър управник, а в записките му – кодекс за справедливо обществено поведение. Пенчо Славейков го припознава като образец по самотност, притежаващ болезнено съзнание за настоящето и преходността на живота. Стоян Михайловски се вълнува от един чисто етичен аспект, засрещайки стоицизма с християнството. Едно е сигурно, владетелят на Вечния град представлява завършен характер за българската индивидуалистична култура. Краят на 19 и началото на 20 в. е и период, в който се осъществяват първите преводи на съчинения на стоици. През 1897 г. са публикувани на български беседите на Епиктет под заглавие „Полезни мисли“. Преводът е направен от митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски. Страстно повлиян от Епиктет, императорът Марк Аврелий се оказва далечен ученик на един освободен роб. А първият преводач на дневника му – Рачо Стоянов – подготвя още през 1911 г. „Избрани писма“ от Сенека. Навярно записките на Марк Аврелий предизвикват и чисто естетическо вдъхновение у идеолозите на модернизма.

Целият текст на д-р Сирма Данова може да прочетете на http://newsocialpoetry.trubadurs.com/2016/11/17/sirma-danova-mark-avreliy-i-balgarskata-kraevekovna-modernost/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *