За ползата и вредата от наградите

Николай ФЕНЕРСКИ

След лека справка из всезнаещата уикипедия можете да установите, че великият драматург на древността Софокъл е печелил най-престижната литературна годишна награда цели 24 пъти. За разлика от него, Еврипид е бил на първото място и са го закичили с лавров венец само 5 пъти, защото бил изпреварил времето си и не го били разбрали съвременниците му. Днес, ако някой вземе литературна награда повече от веднъж, бива набеден във връзкарство. А неразбрани и ненаградени колкото ти сърце иска – че те пишещите са повече от четящите у нас. Какво да направя, като и трите ми книги от 2009, 2012 и 2015 бяха наградени в годишния бургаски литературен конкурс? Оцениха ме Светлозар Игов, Вихрен Чернокожев и Иван Карадочев.  Може би не съм имал достатъчно силна конкуренция. Първата от книгите беше наградена и в националния конкурс „Южна пролет“, а разказ от същата беше удостоен с престижната награда „Рашко Сугарев“. После романът ми „1994“ беше и в конкурса за български роман на годината 2015, където стана един от шестте номинирани, но там първото място беше заето от друга книга. За нея ще ми бъде думата често днес, дори на някого да се стори невъзпитано, че говоря за книга, която е била избрана пред моята. Понякога е невъзпитано да си премълчиш тенденциозността и посредствеността… И смятам, че сега е точно такъв случай. Мина и достатъчно време, така че все едно анализирам нещо историческо и незначително, каквото то всъщност е.

Няма смисъл да ме обвиняват в отмъстителност, не съм злопаметен и не ми е това мисълта. Аз и не смятам, че моят роман заслужаваше голямата награда, защото предполагам, че освен спечелилия и другите номинирани (в тях открито се съмнявам, защото съм чел по нещо от авторите), е имало доста добри предложения, които са останали пренебрегнати. Убеден съм, че сред няколкото десетки предложени романа е имало и по-добър от моя. Книгата ми не е никак лоша, но съзнавам, че днес не би могла да получи по-голямо признание от номинация за най-добра – само номинация. Ролята ми на аутсайдер не е мъченическа, а е приета от мен със смирение и разбиране. За мен е достатъчна получената от важни български критици висока оценка – тя ми дава легитимацията, от която се нуждая, за да имам убеждението, че пиша добре. Обзалагам се, че ако хванем десетима случайни читатели и ги накараме да четат „насила“ тези шест номинирани текста, без да знаят кой е авторът, биха прочели на един дъх най-напред моя и след това останалите на малко повече дъхове. Но хайде да не се хваля излишно, все пак имах друга цел, то циганки вече не останаха, даже и те прописаха вече, аман…

Днес ще сравня отново две книги, два романа от съвременни български писатели. Но няма да ги съ-поставям, а ще ги противо-поставя. Защото те не са съ-поставими, затова. Защото единият, спечелилият наградата на Фонда „1300 години“, е дълбоко феминистичен, а другият е просто нормален истински мъжки роман. И сега ще ви помоля да си направите един експеримент – отворете случаен разказ на Здравка Евтимова, има публикувани доста из мрежата. После споделете дали главната героиня има някакво екзотично име – Сара, Люда, Евлогия, също така дали е силна личност, епична, широкоскроена, мощна, митична, след това обърнете внимание дали мъжете са нефелняци, слабаци, неудачници, нещастници, ръбове, тупани, неблагодарници, мухльовци или просто смотаняци. И така ли е в реалността? Не, не е така. Това е измишльотина – първо са измишльотини тия странни имена на героини, после са измишльотини хиперболизираните им черти, накрая измишльотини са мъжките „образи“. Това ли е трендът днес? Феминизъм? Това ли се толерира? Значи, ако пишеш достатъчно дълго, ако си упорит в действията си като списовател, ако пишеш за силните жени, слабите мъже, безсрамните гейове, ти рано или късно ще получиш такава голяма литературна награда. Иначе не мога да си я обясня. Защото в писането на Здр. Евтимова няма друго освен досадна измишльотина. Не говоря за нея като критик, защото не съм такъв. Говоря като читател, много усърден и чел читател, който различава добрата литература от недобрата.

Когато си поставя за цел да прочета текст на тази авторка, го правя с голяма мъка. С някои автори е мазохизъм, доставя ми някакво удоволствие да се мъча с текста им, стигам до края и се радвам от преживения тормоз, който са ми оказали, но с нейните текстове мъката е пълна, удоволствието липсва и накрая остава пустота. Така както липсваше удоволствие и при „Тенекиеният барабан“, който кой знае защо беше отличен с Нобелова награда за литература. Там пък главният герой не е незадоволена жена с много мляко в гърдите, а някакво джудже…  Едно писане може да е за ужасни неща, може да прокламира дори феминизъм, джуджизъм или хомосексуализъм, но в никакъв случай не бива да бъде скучно и досадно като тия, които споменавам. И понякога не е само въпрос на вкус, понякога е въпрос на надскачане на посредствеността. Тази посредственост, за която вече ви говорих, е много заразна. Госпожа Евтимова се е заразила с нея преди години и не спира да пише, така както от гърдите на героинята ù от последния ù онлайн разказ не спира да тече мляко наляво и надясно. Много мляко, много коластра, много излишни думи и фалшиви характери. Когато ме попитат какво не бива да бъде писането, ще кажа ето такова – като на Евтимова. Да ù се даде точно на нея тази награда за роман на годината – не го разбирам. И мнозина други не го разбират.

А книгата, която ще противопоставя на нейния невзрачен и награден роман, е незабелязаният, но много по-стойностен роман на Виктор Дяков – „Боинг 747“. И това е противопоставяне не само по линия на мъжко и женско писане, мъжки срещу някакъв си феминистичен разказ… Мъжки могат да пишат и жените, мъжко не означава полово обозначено, а значи открито, честно, откровено, здравомислещо, прямо. Обратното на усукано, завъртяно, неразбираемо, лигаво, претенциозно. Писането на Виктор е умно като на Достоевски, увлекателно като на Хемингуей и Бредбъри, с които го свързва в първата си рецензия и Деян Енев, това е писане, което не те оставя ранодушен и не те кара да се прозяваш, а те вълнува, предизвиква те да продължиш да четеш още и още. Може би защото е пълнокръвно, приятелско, летящо. Не е анемично, хладно или топлохладно, пълзящо или гърчещо се… Общото между книгите на Виктор Дяков и Здравка Евтимова е, че излизат през 2015. Познайте сега поради наградата коя ще бъде повече купувана и обсъждана. Доколкото знам, Виктор не е участвал в конкурса, нямал е тази възможност. И въпреки това не е честно. Един от най-добрите романи за тази година да остане в забвение, извън мейнстрийма, да не му се обърне внимание само защото тенденцията у нас е да се награждава посредствеността. Така си вървим още от време оно. Толкова за ползата от наградите. Такава просто няма. Наградите опорочават. Изкривяват реалността. И просто лъжат народонаселението, което все пак и въпреки всичко ще си реши да си купи не друго, а книга.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔