Начало / Интервюта / Време е наградата „Хеликон“ да бъде преосмислена

Време е наградата „Хеликон“ да бъде преосмислена

Наградата „Хеликон“ отбелязва 15 години от учредяването си. В един човешки живот това са мигове бушуващо съзряване, за една литературна награда – етап на спокойна равносметка. По този повод Людмила Еленкова разговаря с литературния критик доц. д-р Йордан Ефтимов.


yordan-eftimov-20101209Здравей отново на територията на „Хеликон“. Сега ще проверим дали си забравил за периода, когато мнозина свързваха името ти с литературната програма на книжарницата. И така: ти стана част от награда „Хеликон“ през 2006 г. и беше жури в продължение на 7 години, до 2012 г. Как я усети в началото?

Наистина в журито се оказах през 2006 г., макар като секретар на наградата да работех още от 2004 г. И още през първата година, в която бях един от журито, наградихме жена, млад автор и на всичкото отгоре преводач, а не някой, който не чете, а гениалният сюжет му идва „отвътре“ – Елена Алексиева с „Читателска група 31“. Тоест, наградихме автор, който беше нетипичен по цели три критерия. Така че може би си е проличало при моето влизане някаква тенденция, която после, докато бях член на журито, се борех непрекъснато да се развива. И тя е – да се развива дискусия около по-общия въпрос какви автори си струва да бъдат отличени тъкмо през съответната година. Членовете на журито са литератори с различна нагласа, но обикновено гледат номинираните да не са дебютанти например. От друга страна, да не се отличават автори за минали заслуги – в това отношение наградата „Хеликон“ е по-скоро добър пример. Но какво казваме, когато заявяваме, че наградата „Хеликон“ е за българска художествена проза? Не е ли твърде общо това? Сборници с разкази, романи, художествени мемоари, есеистика и дори публицистика. С различна степен на жанрова определимост, експеримент, претенциозност, комерсиална насоченост. Защото извън рамката остава какво ще се търси. Когато аз бях член на журито, сме разглеждали почти 150 заглавия на година. Това са много книги.

 Чете ли се всичко наистина?

– Неведнъж съм се сблъсквал с мнението на други членове на журито, което не е обявено публично, че е по-добре да се даде наградата на писател, който е отдавна и абсолютно утвърден, стабилно име, знае се, че е професионален автор, а не някой, дето още се чуди дали ще става писател, или нещо различно. Има и такива, които рискуват с дебютант, но те са по-рядко. Когато говорим изобщо за награди, битува идеята, че се дават в края на кариерата, а може би и живота на пишещ човек.

 Искаш да кажеш, че този вечен конфликт в нашата литература – между млади и стари, важи и за награда „Хеликон“?

 Важи при всички, включително и за „Хеликон“, но досега не е ваден наяве, не е акцентирано върху него. Но конфликтът си съществува вътре в журитата в зависимост от това доколко в тях има представители на младата литература, млади критици и млади писатели. Има години, в които членове на журито са литератори на възраст, те предпочитат да наградят някой „съпоколенец“, бих казал. Но това е само един от скритите конфликти в наградата „Хеликон“. Много по-явен е другият – и самите книжарници „Хеликон“ не го крият, между комерсиалната и некомерсиалната литература, не мога да я нарека висока и ниска. Всъщност, това е трети конфликт. Защото има и висока комерсиална литература – да речем, романите на Умберто Еко. Или романи на съвременни западноевропейски и американски писатели, които са добре написани и същевременно получават търговски прием. Например, Иън Маккюън или Филип Рот са добре продавани, въпреки че са абсолютно висока литература. В България конфликтът с комерсиалното не стои. Продаваемата, насочена към пазара литература бива директно пренебрегната. В случая с наградата „Хеликон“, самият факт, че верига книжарници стои зад нея, променя нещата. И веднага си появява въпросът – има ли натиск върху журито от гледна точка на продажбите? Най-добрият отговор е списъкът с наградените. Там можем да видим кога журито, условно казано, се е съобразило, решило е да заложи на добре приета от читателите, купувана книга. И кога абсолютно е решило да не се съобрази с това.

Ще посочиш ли конкретен пример?

162218_bОписал съм го в книгата „От ниво за напреднали“ до „Деград“, която направих по повод 10-годишнината на награда „Хеликон“. Един сборник-портрет на наградата за всичките онези 10 години. През първата година, когато тя отиде при Алек Попов за „Ниво за напреднали“, журито е разделено на две между неговата книга и тази на Красимир Крумов-Грец „Неведоми пътища“. Тотално нетърговска, блестяща в много нейни пасажи, но претенциозна от гледна точка на читателите и написана от човек, който не желае да има светски писателски живот. Той никога не е участвал в представяния на книгата си, срещи с читатели и подобни неща. За съжаление Грец почина неотдавна, през лятото но 2015 година. До последно смяташе, че филмите, които прави като режисьор, и книгите, които пише, нямат никакво отношение към пазара. Тогава журито решава да заложи на автор, който едновременно пише висока литература и се продава добре. Обикновено това казваме за Алек Попов.

Можеш ли да коментираш, вече отстрани, какъв е случаят с Недялко Славов? Наградата „Хеликон“ го изстреля в т.нар. комерсиално пространство. Дотогава Недялко Славов се приемаше от по-елитарна публика.

Той е от тези писатели, които са преживели малката трагедия на прехода в българското общество, доколкото се е утвърждавал в друга ситуация и литературните институции са били различни. По времето, когато е млад литератор, излизат локални алманаси с високо качество, например „Тракия“ в Пловдив. Така че Недялко Славов е свидетел на абсолютния срив, изчезването на книжарниците в началото на 90-те, изчезването на списанията, изчезването и на наградите. Докато започне да се възползва от появата на новите – например, започва да излиза сп. „Страница“, където той е един от редакторите, да се появяват нови книжарници, включително в Пловдив, преди да дойдат големите вериги и пловдивски издател сам да направи такава. И когато се появиха новите награди, а една е силно свързана с Пловдив – националната награда „Христо Г. Данов“, давана от Министерство на културата съвместно с община Пловдив. Недялко Славов е предварително облагодетелстван, че все пак е жител на такъв голям град с културни традиции. И град със силна локална награда, наградата на Пловдив, която той е печелил. Но на национално ниво преди наградата „Хеликон“ книгите му наистина нямаха тази популярност. Недялко Славов вървеше постепенно към „432 херца“, която я спечели. Тоест към идеята как да направи успешна, добре продавана книга.

 Има ли обратния пример в историята на награда „Хеликон“?

 Има писатели, които напълно пренебрегват пазара и въпреки това са забелязани. Най-прочутият случай в наградата „Хеликон“ още преди аз да стана член на журито е „Поражението“ на Константин Илиев, вторият носител, с прекрасна мемоарна книга, която дори след толкова години е една от най-слабо продаваните книги в „Хеликон“. Но тогавашното жури е знаело за елитарността ù, и въпреки това е решило да я награди. Като говорим за динамиката „комерсиално – некомерсиално“, журитата са леко на принципа на тангото и понякога взимат абсолютно нетърговски решения, но следващата година се „поправят“. За тези 7 години, в които бях член на журито, например беше трудно да номинираме жанрова книга. Затова, когато номинирахме Михаил Вешим със сборник с хумористични разкази или Андрея Илиев със сборник с криминални разкази, това се прие като дързък ход.

 Предполагам, така стоят нещата и с Росица Ташева, която спечели с „Колкото до Шотландеца?

– Да, ето още един сатиричен роман. Любопитно е да се сравнят носителите и претендентите за наградата „Хеликон“ с носителите и претендентите на европейските награди в същата година, говоря за жанр, тема, подход към реалността. Когато журито награди „Колкото до шотландеца“ през 2010 г., по същото време „Букър“ беше спечелен от „Въпросът на Финклер“ на Хауърд Джейкъбсън, еврейски сатиричен роман. Но това по-скоро трябва да бъде отчитано като дух на времето, отколкото като влияние на европейската награда върху българската.

 А обстановката в държавата извън литературата нима не влияе, или пък скандалите вътре между българските писатели, да речем в „Литературен вестник“?

 Важно е, говорейки за наградата „Хеликон“, и това да бъде казано. Тя се връчва стабилно и нейната стабилност може да се проследи. Факт е, че се дава вече 15 години без пропуск, въпреки че и пазарът, и конкретно „Хеликон“са имали своите тежки финансови моменти. Все пак преживяхме световна икономическа криза. Преди пет години фалираха отделни книжарници, фалираха книжарски вериги, „Хеликон“ устоя. Журито, дори и в годините, в които му се е струвало, че няма достойна книга, се е считало длъжно да присъди наградата. Това е добър знак за постоянство.

Споровете и караниците в литературата неминуемо се отразяват, но що се отнася до избора на жури, едно от нещата, които спокойно мога да кажа, е, че то се избира от фирмата и не подлежи на коментар. Никога не е търсена сметка защо е включен този или онзи, тъй като това е частна награда. Въпреки че хора в литературните среди понякога са се присмивали, че еди кой си е само журналист и няма отношение към литературата.

Тази година кавгите около „Литературен вестник“ повлияха на всички – и на наградата „Хеликон“, макар и по един опосредстван начин. „Литературен вестник“ се продава в „Хеликон“, но не вярвам редакцията му някога да е разчитала на тези продажби. Съвсем обяснимо. Тиражът му е малък, но влиянието му в литературните среди е голямо. Особено в средите на младите писатели, които се нуждаят от това да им бъде казано кое е тренд, кое е бъдещето на литературата. Но пък награда „Хеликон“ не поставя такъв акцент върху бъдещето на литературата. Тя показва какво е нейното настояще.

Ти опита ли се нещо да промениш за тези години, в които беше член на журито?

 Бях секретар на наградата, не просто член на журито, и организирах нещата около нея в продължение на повече от седем, на практика на девет години. Доста ми костваше тя да заприлича колкото може повече на добре поставените европейски награди, при положение, че нямахме и все още нямаме традиция в организирането на награди. Така при „Хеликон“ въведохме годишен календар с цели 12 номинации, въведохме изречение, с което журито определя кое е основното, есенцията, причината да бъде награден един автор. Настоявах да има реч на наградения и реч на председателя на журито, които да бъдат вкарани в сайт. Книжарници „Хеликон“ създадоха специален сайт за наградата и това беше уникално. Там са списъкът с номинираните, историята на книгите през годините, отзвукът им в медиите. Междувременно се появяваха други награди с по-богат фонд, зад някои стояха политически сили или пък бяха на държавата. Изобщо, награда „Хеликон“ действаше на терен, на който има, както често става в обществото, и рискови играчи, и такива с по-голям начален капитал.  Доказателство е фактът, че откакто се създаде награда за роман на годината от фонд „13 века България“ към Министерство на културата последният носител на „Хеликон“ попада задължително сред номинациите на фонда, ако носителят на „Хеликон“ е роман, разбира се. 7368766_bТака стана с романа на Недялко Славов „432 херца“, който се оказа един от номинираните и в наградата за роман на фонда. И действително беше един от най-добрите. Тъй като бях за пръв (и последен) път член на наградата на фонд „13 века България“ тъкмо тази година, аз настоявах за  „Кротките“. А щях да се радвам романът на Ангел Игов да спечели и награда „Хеликон“ през миналата – 2015 година. Ако бях член на журито, отново щях да настоявам за него.

Разказите имат ли бъдеще и равностойни ли са на романите?

Винаги е съществувал проблемът, че наградата „Хеликон“ се отнася да романите и сборниците с разкази и по-малко до художествените биографии и мемоари, и някаква есеистика. Това е неравна битка по няколко причини – една от тях е ситуацията с българския разказ. Първо, авторите на разкази нямат това място в ценностната йерархия на българската литература, каквото имат авторите на романи. Винаги се е смятало, че романът е императорът на жанровете и ако един писател иска да носи достойно името си, трябва да е автор на романи. Затова майстори като Елин Пелин и Йордан Йовков са се стремили към това и са се пробвали да напишат роман. Разказът не е силният жанр на българската литература. Дори бих казал, че повечето съвременни автори днес пишат разказоиди, разказоесета, у нас това, което се нарича разказ, често е текст от три-четири страници, докато в англоезичния свят под short story разбират текст от 15 до 40 страници. Давам пример с „Планината Броукбек“, издадена на български в отделна книга от 60 стр. (изключителна книга, между другото!), но тя е един от разказите, включени в сборника на авторката Ани Пру „Уайомингски истории“.

В средното ни училище, след Елин Пелин и Йовков, по отношение на разказа настъпва едно мълчание, Димитър Талев и Димитър Димов, включени в конспекта, познаваме изключително като романисти. Вторият проблем е свързан с медиите. Българските вестници през последните двайсет години публикуваха понякога разкази, обаче им даваха малко място. Имаше страници за литература в „Труд“, „Монитор“, „Сега“. Във всички тези издания на една вестникарска страница трябваше да имат и поезия, и проза. Което означава да се публикуват три стихотворения и разказ от 120 реда. „Изнудени“ от медиите, българските писатели взеха да пишат свръхкъси разкази. Все пак отлични сборници излизат и в този смисъл журито на наградата „Хеликон“ винаги е било притеснено как да постъпи. Ако е награждаван сборник с разкази, той е бил удивително добър. Така е с „Ниво за напреднали“ на Алек Попов през 2002–ра, „Читателска група 31“ на Елена Алексиева през 2006-а, „Кратка история на самолета“ на Захари Карабашлиев през 2009-а.

 Ако се разшири жанровият диапазон на наградата „Хеликон“, ще се промени ли отношението към нея?

_dsc6311_smallМисля, че един от шансовете на тази награда, която в последните години се ползва с по-малък медиен интерес и някак около нея няма фойерверки, е тя да се мисли като потенциално променяща формата си. По отношение на жанра, не знам дали определението „съвременна художествена проза“ върши достатъчно работа, при положение, че има и награда за роман на годината. И при положение, че романът все пак се ползва с внимание, дали не трябва да бъде преосмислена в посока например на изцяло на разказа. Или един жанр, който в България е ужасно недооценен – биографиите и автобиографиите. Те не се и пишат много, рядко са качествено написани, ние гледаме на тях като на текстове, които трябва просто да ни информират. А не да ни въвлекат в парадоксален свят красиво, задълбочено, с философска и морална проблематика. И то при положение, че по света се пишат такива, които са истинско предизвикателство пред нацията. Наградата „Хеликон“ на два пъти е правила изключение да излъчи специална награда – единият път беше за прекрасната книга на Веселин Бранев „Следеният човек“, която е художествено написан мемоар. Но в България нямаме силна награда за криминален роман, за исторически роман, дори за любовна книга (което също е глупаво, защото този жанр има почитатели и там може да се направи много). Тоест не е добре, че отделните поджанрове са пренебрегнати. Създава се една крива представа за това кое е литература. Значи, наградата „Хеликон“ гони идеята за високо постижение, въпреки че е давана от търговска верига, а има едни реалности – хората си търсят четивото!

 Как виждаш нейното развитие в бъдеще?

Наградата „Хеликон“ може да промени още неща – списъкът с наградените не е ли прекалено голям, например. Когато в началото решихме да се спрем на 12 книги, тогава „Хеликон“ имаше медийно партньорство с БНР, идеята беше да има книга на месеца, авторът на тази книга да бъде канен в престижни предавания на националното радио и във всички книжарници „Хеликон“ да има кът на избрания за този месец. Но това се оказа трудно осъществимо. Затова може би списъкът от шест книги е най-добре работещият по света, а защо не дори и само 4 – по една сезонна номинация. Тогава просто тежестта на номинацията ще се вдигне. И трябва да се мисли за начина на избиране на журито. Дали не бива председателят на журито да се сменя всяка година и той задължително да е прозаик, ако наградата ще е за проза, и да има някаква квота на различни представители на гилдии. Например, да има един журналист, да има един представител на киното и телевизията (за да чете книгите от гледна точка на потенциалното им екранизиране), да има и един критик. Да са застъпени представители на съсловията, свързани с полето на наградата.

Не е ли редно да има и един книжар, си мисля аз?

Задължително трябва да има, при всички рискове, защото през годините „Хеликон“ е настоявала, че професията на книжаря е нещо, което тя развива в дълбочина, макар битката там да е тежка. Да се създават качествени книжари, които да се ориентират в това море от книги, открили своите пътеводни звезди в лицето на автори и критици, които да следят и т.н.

Крайно време е наградата „Хеликон“ да си намери и качествени партньори в медиите – извън радио „Хеликон“, извън „Лира.бг“, извън списание „Книжарница“. Без значение коя, но една от националните телевизии трябва да се привлече. Един от националните вестници също. И един от големите информационни сайтове.

 

Прочетете още

Yovkov_Memorial_small-300x23411

Утре ще бъде връчена националната литературна награда „Йордан Йовков“

Церемония по връчване на националната литературна награда „Йордан Йовков“ и отличие ще се състои утре, …

Един коментар

  1. неграмотник

    Стига с тия награди за щяло и нещяло бре.
    Има един съвременен български автор, дето пише интересно и това е Д. Богданов
    Другите са прехвалени звезди

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *