Начало / България / Най-големият съвременен социолог Зигмунт Бауман с книга за бежанците

Най-големият съвременен социолог Зигмунт Бауман с книга за бежанците

bejanci_cover„Бежанци пред дверите на Европа“ (ИК „Изток-Запад“) от проф. Зигмунт Бауман е книга, която засяга актуални въпроси за днешна Европа и сочи единственият път – мирно и изгодно за всички съжителство, основано на взаимното опознаване и диалог.
Зигмунт Бауман, полски социолог, философ и есеист, е роден 19 ноември 1925 в Познан, Полша. По време на германската инвазия през 1939 г., семейството му бяга в Съветския съюз. През 1968 г. Бауман е изключен от Комунистическата партия с още хиляди евреи и е принуден да напусне страната. Той се установява в Обединеното кралство и започва да преподава в Университета в Лийдс, където живее и работи до ден-днешен. Професор е по социология в Университета на Лийдс (от 1990 г. почетен професор). Преподавал е в университетите в Тел Авив и Хайфа, доктор хонорис кауза на Софийския университет (2002), Карловия университет в Прага и Университета „Карл Велики“ в Ковно.
В края на 90-те години Зигмунт Бауман развива теорията си за втечнената модерност. Това е нашата съвременност, в която всички споразумения и договорености са временни, мимолетни и валидни само до второ нареждане. Бауман е проницателен изследовател на тоталитарните общества и проблемите на свободата, един от големите мислители на нашето време.
Бежанци от войни и деспотични режими или от мизерно и безперспективно съществуване са чукали на чужди врати още от самото начало на съвременната епоха. За хората зад тези врати те винаги са били – и продължават да бъдат – пришълци. Пришълците обикновено пораждат страх, защото са „чужди“ и следователно опасно непредвидими. Днес обаче сме свидетели на истинска „морална паника“; страх, че някакво непознато бедствие застрашава нашето общество. Тези номади – не по собствена воля, а по прищявка на безжалостна съдба – ни припомнят колко уязвимо е собственото ни социално положение и колко несигурно е благополучието ни. Но ние сме част от едно човечество, споделяме една планета и „миграционната криза“ е нашата обща съдба, предупреждава Зигмунт Бауман, който сам е познал ужасите на войната и травмата на изгнаничеството.
Преводът е дело на Юлия Гешакова, оформлението на корицата е на Марио Йорданов.

 

ОТКЪС от „Заедно и натясно“

Първите човеци, подобно на човекоподобните, от които произхождат, са се прехранвали, като са събирали диви растения или са преследвали диви животни, и по тази причина вероятно са били номади; тяхното потомство, Homosapiens, остават номади през по-голямата част от историята си. Според историка Уилям Макнийл „имаме основания да предположим, че когато предците ни за пръв път са се превърнали изцяло в човеци, миграцията вече им е била присъща, тъй като са се движели от едно място на друго в търсене на едър дивеч“. Видът, наречен Homo, се е развил преди два до един и половина милиона години от вече двуногите, два милиона години по-древни, Australopithecus. И за двата вида миграцията е била нещо вродено, присъщо.
Смята се, че миграциите на нашите предци първоначално не са излизали извън очертанията на африканския континент, а после, преди около 100 000 години, някои от техните потомци, които според палеонтолозите вече са принадлежали към вида Homosapiens, се придвижили от Африка към Близкия изток и след това се разпръснали по всички континенти на планетата; те са по самата си същност мигранти – миграцията, както обобщава Кевин Кени, е „неделима част от начина им на живот“. Историята на човешкия род познава немалко масови преселения или разселвания на големи части от отделни общества или на цели общества. Според обобщението, направено от Кевин Кени на най-новите научни изследвания, „всички ние днес произхождаме от една малка група анатомично модерни хора“ от източноафрикански произход. „Новите научни изследвания показват, че митохондрията в човешките клетки е наследена от една-единствена жена“, живяла в Африка приблизително преди 200 000 до 150 000 години и ретроспективно наречена Африканската Ева. Дори да има нещо твърде необичайно в произхода на съвременните масови миграции – ако се вярва на новините, пристигащи от фронтовата линия в процеса, който днес определяме като „имиграционна криза“ (кодово название, което според мен е не само мъгляво и зловещо, но и преднамерено алармистко), то схемата на социалните и политическите реакции спрямо тези миграции, както се опитвам да покажа, трудно може да се нарече безпрецедентна.
В моделите на човешко съжителство обаче са настъпили много важни, съществени промени – и една от тях е постоянно (макар неравномерно) нарастващата пренаселеност на планетата: както физическа, така и духовна пренаселеност.
„През по-голямата част от историята на човечеството – отбелязва Кваме Антъни Апиа – предшествениците ни обикновено всеки ден са срещали само хора, които са познавали едва ли не още от раждането си.“ Oблеклото им, оръдията на труда, изобщо всички артефакти, които са виждали и използвали ежедневно, са били изработени от такива хора: „това е светът, който ни е създал; светът, в който се е формирала нашата природа“. После, съвсем неотдавна, всъщност преди един миниатюрен отрязък от човешката история, ние сме започнали „да живеем рамо до рамо в общества, където повечето от онези, които говорят езика ни, придържат се към същите закони и осигуряват храната на трапезата ни, са хора, с които никога няма да се запознаем“. „Едва през последните два века ние стигнахме до положение, при което всеки един от нас може реалистично да си представи някаква форма на контакт с някого от останалите седем милиарда обитатели на планетата Земя. Ние можем да споделим с тях някои от нещата, които сме създали и ценим, а те не притежават и желаят, но можем също така да ги принудим да приемат неща, които ние сме направили, а те мразят и презират; и това, което важи за нас, важи в същата степен и за тях. Апиа заключава: предизвикателството е да въоръжим „умовете и сърцата, формирани в продължение на хилядолетия от живота в локални групи, с идеи и институции, които ще ни помогнат да заживеем заедно като глобалното племе, в което вече сме се превърнали“. Наистина сериозно предизвикателство: предизвикателство „на живот или смърт“ (съвместен живот, съвместна смърт). Ние приближаваме (или може би вече сме стигнали) до мястото, където пътищата към нашите възможни бъднини се разделят – единият води към постигнато с общи усилия благополучие, другият към колективно унищожение, но сме все така неспособни да се извисим в мислите, намеренията и действията си до вече съществуващата и без каквато и да е вероятност да изчезне глобална взаимозависимост на човешкия род; ситуация, при която изборът между оцеляване и унищожение зависи от способността ни да живеем рамо до рамо, в мир, солидарност и сътрудничество, сред чужди, които може би споделят, а може би не споделят, нашите възгледи и желания.
На планетата вече няма ненаселени територии, които да бъдат колонизирани; нещо повече – няма територии, които да бъдат смятани и третирани като ненаселени от бъдещи колонизатори, достатъчно могъщи, за да ги освободят за пришълци, прочиствайки ги от коренното население. Кант предрича настъпването на такава ситуация дълго преди тя да настъпи. И разглежда подробно „императивите“, които трябва да бъдат съблюдавани, когато това се случи – тъй като то неизбежно ще се случи. Как да живеем заедно – да живеем в мир – на една пълна планета, която скоро ще изчерпа възможностите си да приема нови обитатели?

 

 

Прочетете още

soraya_bgcover-1

„Сорая“ от Мелтем Йълмаз: Любовта е по-силна от всяка война, защото е по-унищожителна

Издателство „Софтпрес“ остава вярно на мотото си „Книги за цялото семейство“ и неуморно търси онези …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *