Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Седях пред телевизора, похапвах нещо, пийвах бира и, отмаряйки след работния ден, отдавах с половин око дължимото на визуалната поп култура. По едно време между мен и екрана започна да прехвърча молец. Не от онези, ситните, златистите, които ни съсипват вълнените дрехи, а по-едричък, кафеникав, каквито периодично изпълваха кухнята и при късмет откривах щаба им в кутия с брашно или нишесте. Има периоди, в които те се превръщат в напаст, крият умело леговищата си и дори щателната проверка не ми разкрива къде и защо се пръкват. После, някак от само себе си, размножителната им активност стихва и аз забравям за тях. До някоя подобна вечер, в която екземпляр като този ми напомня колко са нахални.
Може би влизат през отворената балк(о/а)нска врата. Или пък – подобно на спящи клетки – си кротуват в апартамента, додето някой по-нетърпелив решава да разкърши крилца и да ме подразни. Зарязах екрана и започнах да следя полета му, с твърдото намерение да му видя сметката. Тези молци не са изкусни летци, те залитат насам-натам като пияни и от опит знаех, че с малко търпение – в подходящия миг и с ловко плясване на ръце – щях да прекъсна безцелния животец на този тук. Зачаках като тигър в буша, пред когото се моткат невинните антилопи. Бях сигурен в неотменимостта на предстоящото и това ме караше да се чувствам като малък домашен бог.
Молецът продължаваше да кръжи над масата, но сякаш долавяйки какво го чака, така и не се приближаваше достатъчно. Е, нямаше да скокна и да го гоня, щеше да ми кацне! И тогава нещо се пречупи в мен. Видях се отстрани: стокилограмов звяр, чиято едничка цел бе да смачка тази трошичка от материята, която, за добро или зло, другият Бог, единственият, бе сътворил така, както бе сътворил и моя милост. И тя дишаше като мен и се бореше за прехраната си, и тя се уморяваше и се кротваше в някой ъгъл. Въздъхнах мислено: „Живей, бе!” Определено се почувствах по-добре.
И ето, че стана чудото. Не се мина минута, и молецът започна да кръжи все по-наблизо. Прелиташе на ръка разстояние пред мен, че и на по-малко. Сякаш заничаше в очите ми и искаше да види в тях онова нещо, което не бе подозирал, че се намира там. Накрая прелетя край ухото ми и дори ми се стори, че го докосна с прозрачното си крилце.
„Прекаляваш, приятелче!”, скастрих го меко, но удържах на обещанието си. После явно тази игра му омръзна и той се скри някъде из хола. А аз отпивах от бирата си, разнежен и объркан, и още не можех да повярвам, че всичко това се бе случило.
Има едни запалени читатели, които смятат, че тяхната книга е по-важна от тази, която харесвам аз. Не споделям мнението им. Твърди се, че тяхната е миролюбива, но все не намирам време да го проверя. Не ми допада обаче те да прииждат на талази насам, за да ми докажат правотата си. Аз съм свободен читател и сам избирам какво да чета и ценя. Нямам нужда от търговски пътници да ми тропат на вратата.
Чудя се доколко бях прав онази вечер. Да, чувството бе приятно. Но не знам дали не дадох лош пример на другите молци, които – сигурен съм – зорко ме следят и точат зъби някъде наоколо за брашното и нишестето ми.
