Лира Литературно-рекламна Агенция
В разгара на битката за трофея на Откритото първенство по тенис на САЩ на българския книжен пазар се появи биографията на една от иконите на корта – американката Серина Уилямс. По-малката сестра Уилямс преди два месеца спечели своята 22-ра титла от Големия шлем, като по този начин се изравни с друга легенда – Щефи Граф. Именно заради това целият тенис свят е обърнал поглед към Флашинг Медоу, за да види дали американката ще успее да вземе своя шести трофей от US Open и да оглави еднолично вечната ранглиста за най-много титли в Шлема.
„Пътят към победата“ е дело на журналиста Даниел Пейснър заедно със самата Серина. Авторът е популярен биограф с над 40 книги в библиографията си. Благодарение на него феновете се запознават с биографиите на знаменитости като Упи Голдбърг, Дензъл Уошингтън, Хералдо Ривера и др.
Предлагаме Ви ревюто, което друг тенис репортер – Тим Адамс от „The Observer“, пише за „Пътят към победата“:
Разговарях с Винъс Уилямс за разликите между нея и сестра й Серина. Тя се замисли за миг и каза през смях, че е въпрос на вдъхновение и труд: за Винъс, по-голямата с година и три месеца сестра, всичко се получавало с лекота, но „малката“ Серина трябвало здраво да се потруди, за да успее.
− Аз бях много добра от самото начало − казва Винъс с усмивка. − При Серина обаче не бе така. Като малка тя беше дребничка, прекалено слаба и ракетата бе твърде голяма за нея. Безнадежден случай. Започна да играе добре на около 15 години, достатъчно ранна възраст, тъй като все пак спечели Откритото първенство на САЩ две години по-късно, но в сравнение с мен се разви доста късно. − Винъс обобщи разликата между двете сестри накратко: − Аз бях тенисистката Винъс от самото начало.
На Серина обаче, както става ясно от автобиографията й, е нужно доста време, докато се превърне в онази Серина, която познаваме днес. От книгата й научаваме как по-малката от двете най-известни сестри в света на тениса, излиза от сянката на „Ви“. Серина си спомня как веднъж я попитали колко титли от Големия шлем би спечелила, ако Винъс, най-голямата й съперничка, не стояла на пътя й. Серина отговорила, че вероятно нямало да спечели нищо, защото Винъс я тласкала напред − най-голямото предимство в живота й било, че от съвсем малка знаела, че успее ли да победи сестра си, ще победи всеки.
По този начин Серина разбрала, че трябва да дава всичко от себе си, дори в най-тежките моменти. От самото начало на кариерата си тя си изградила навик да записва вдъхновяващи фрази в бележник, който държи в сака с ракетите. Някои от тези бележки приличат на послания от Мартин Лутър Кинг: „Не показвай емоциите си. Ти си чернокожа и можеш да понесеш всичко. Бъди издръжлива. Бъди упорита. Дръж главата си гордо изправена.“ Или: „Бъди силна. Гордей се с цвета на кожата си. Сега е времето да блестиш. Бъди уверена. Те искат да те видят гневна. Гневи се, но не допускай те да го видят.“
В спорта расовите противоречия често са тема табу, но Серина заявява, че цветът на кожата й е неразделна част от имиджа й на корта. Когато двете с Винъс започват да жънат успехи, Ричард Уилямс казва, че дъщерите му са „пепеляшки от гетото, нахлули с гръм и трясък в снежнобелия свят на тениса“. Тази мисъл винаги е била много ценна за Серина.
Ричард Уилямс е важна фигура в спомените на Серина за детството й, което от тригодишна възраст насетне протича във всекидневни тренировки на запуснати обществени кортове в Комптън, Лос Анджелис. Ричард, бивш фермер от Луизиана, планира тенис кариерата на дъщерите си от ранна възраст. Той казва, че завел семейството си в Комптън, за да „видят лично къде ще свършат, ако не се трудят и не завършат образованието си.“ За това, както и за много други неща, Серина е признателна на баща си − въпреки всичките си титли и пари (тя е най-богатата спортистка в историята), тя твърди, че най-щастлива се чувствала, когато се качвала в раздрънкания семеен микробус при сместената между седалките количка за пазаруване, пълна с износени тенис топки.
Както най-щастливите й детски спомени са от Комптън, така и най-тежките моменти в живота на Серина също започват на улиците на това предградие, където най-голямата й сестра, Йетунде, загива през 2003 г. в престрелка между банди, в която е замесен приятелят й. Макар да не описва подробно самия инцидент, Серина разказва искрено за дълбоката скръб, която я обзема. Споделя как постепенно губи всякаква мотивация да играе тенис, как прекарва твърде много време в магазина за понички край дома си и как през 2006 г., след поредица от контузии, единствената й физическа активност извън корта е „да обикаля магазините по Родео Драйв“. По това време тя е 139-та в световната ранглиста и е на път да се откаже от тениса.
Две неща я връщат обратно на пътя към върха: вярата й − семейство Уилямс са последователи на Свидетелите на Йехова (и като се има предвид историята им, как да не повярваме, че са богоизбрани?) − и пътуване до Африка, за да открие корените си, което я отвежда до робските замъци в Гана. Серина твърди, че това преживяване й помага да си възвърне гордостта и самочувствието и отново разпалва в нея невероятното желание за победа.
За съжаление няма как да се научите да изпълнявате мощни бекхенди само като прочетете тази книга, но в нея ще откриете фразите, с които Серина се мотивира за успех: „Задръж подаването си, задръж подаването си, задръж подаването си. Концентрирай се, концентрирай се, концентрирай се. Бъди уверена, бъди уверена, бъди уверена. Сервирай. Излизай на мрежата. Атакувай. Нанеси победния удар. Усмихвай се.“
