Начало / Критика / Балтиморови, или още нещо за произхода на злото

Балтиморови, или още нещо за произхода на злото

201012_b

Юлия ПЕТКОВА

Защо пиша ли?

Защото книгите са по-силни от живота.

Те са най-прекрасният реванш.

Почитателите на Хари Куебърт и неговия най-надежден „адвокат”, младия писател Маркъс Голдман, вече могат да си отдъхнат. Последният се завръща с „Книга за Балтиморови” – в компанията на творческите си амбиции и фантастична галерия от образи.

Този път Маркъс решава да разкаже историята на собствената си фамилия. За целта обръща гръб на Нюйоркската зима и се пренася в Бока Ратон, Флорида. Тъкмо оттам тръгва нишката на романа, по-точно от меланхолията, която му навява споменът за чичо му Соул. Разказът снове между минало и настояще и причините са очевидни. Освен че поддържа напрежението, този похват придава допълнителна емоционалност и обогатява историята, прави я психологически достоверна.

През март 2012 година, когато отново среща Александра, младежката си любов, Маркъс съвсем съзнателно започва да отвлича кучето й. Всяка сутрин. Отвежда го у дома си, където то прекарва деня редом с него, а вечерта го връща в къщата на Кевин Льожандър, актуалния й приятел. Може да ви звучи наивно, но тази среща седем-осем години след Драмата, е само повод за Маркъс, алтер егото на автора, да разгърне една блестяща семейна сага.

Образите на Хилел и Уди, на чичо Соул и Анита са твърде правдиви и „сочни”, за да допуснеш, че нямат прототипи. Побойникът с прякор „Прасето” е обрисуван така, сякаш всеки момент ще ти налети отнякъде. Образът на Александра, голямата любов на Маркъс, изглежда мъничко пренебрегнат на общия фон, но знае ли човек, навярно авторът й готви по-отговорна роля в някоя следваща книга. А в какво се изразява Драмата и къде се крие изворът на всички беди, сполетяли Балтиморови, ще разберете сами.

Между другото, училищната сюжетна линия препраща директно към проблемите, които поставят романите на Херман Кох – за сложния произход на насилието, за самотата на по-отчетливата индивидуалност в едно псевдосвободно общество, за посредствеността, която не прощава на по-умния и на инакомислещия, за невидимите психически травми, които рано или късно се активират и раждат чудовища. (В най-добрия случай са генератор на депресии, вътрешен смут, хаос или отчаяние…)

Под повърхността на интригата, която не признава умора и сън, клокочат още много теми и мотиви. Като последиците от ревността, предателството и цената на славата, например. И тук, както в „Истината за случая „Хари Куебърт”, голямата тема е „алхимията” на творчеството, гарантирана с труд, усърдие и дисциплина. Но най-хубавото е, че има хумор – освен че е ободрителен и уместен, той придава автентичност на разказа. Накратко, ако изобщо разгърнете тази книга, няма начин да не я дочетете.

Прочетете още

13490592_10153773095431588_8207090890841603523_o

Читателски дневник: Любимите 10 книги на Жоел Дикер

Жоел Дикер е роден на 16 юни 1985 г. в Женева, френско-говорящ град в Западна …