Лира Литературно-рекламна Агенция
Жоел Дикер, автор на бестселърите „Истината за случая Хари Куебърт“, и „Книга за Балтиморови“, е роден през 1985 г. в Женева, Швейцария, където живее и до днес. Част от творческия му път минава през САЩ, може би затова неговите напрегнати сюжети се въртят около привилегирования живот на американския писател Маркъс Голдман. Предлагаме ви интервюто на Жоел Дикер с Ванеса Торп от „Гардиън“.
Какво ви връща в Америка?
В тази страна има специфичен резонанс на лято и мечти. От двайсет години прекарвам своите ваканции в Мейн, в къщата на чичо ми до океана. А лятото е специално време за всекиго. Тихо е и няма за какво да се притесняваш. Училището сякаш е приключило за цял живот. Бях свободен да мечтая и да осъзная какъв искам да бъда. Така че за мен Америка е земя на мечти. Не визирам „американската мечта“. Когато пиша в Женева, мислено се пренасям в Америка, това ми помага да се отпусна.
Дали по природа сте добър разказвач, който умее да забавлява приятелите си?
Моите приятели предпочитат да съм лаконичен, иначе ставам доста многословен. На хартия съм по-креативен. Писането ми помага да размишлявам за същественото, особено когато ми минават доста неща през главата. Най-важното нещо за мен е, че читателят се радва на това, което пиша и после се пита – кое е следващото, което му се чете.
Старият Лео, герой от „Книга за Балтиморови“ се затруднява да възстанови кариерата си като писател. Писането по-трудно ли е, отколкото хората си мислят?
Често хора идват и ми казват, че имат страхотна идея за сюжет, това се отнася и за Лео. Те ме питат как да го напишат и аз отвръщам, че трябва да намерят техния си начин. Те споделят, че работят върху една книга от години, но са написали само 10 страници. Ако са толкова закъсали, че да търсят помощ от мен, може би не им е било писано да създадат книга. От друга страна, по-добре е хората да изразяват себе си именно чрез книга, отколкото чрез Фейсбук.
Спомените от детството, толкова ли са значими в личния ви живот, колкото изглеждат в творчеството ви?
Ние живеем чрез своето минало. То оформя субстанцията, от която сме изградени. За съжаление, имам отлична памет и мога да си спомня дори незначителни неща. Приятелите ми мислят, че съм откачалка. Мога да си спомня датите, в които са се случили разни събития, спомням си дори в кой ден от седмицата е било или пък с какво са били облечени.
Попадате ли на мистерии и в реалния живот?
Всички сме склонни да създаваме свои лични мистерии. Хората сме любопитни и обичаме да клюкарстваме. Това е някакъв вид детективско разследване, на което ние се наслаждаваме. Обаждаме се на някого и питаме: Чу ли? Истина ли е? И въпреки това имаме нужда от малко сигурност, затова ходим на работа и спазваме стриктно режима си. В крайна сметка, всичко се повтаря. Така че намираме нещо друго, около което да изградим история. Например, виждаме някой познат в ресторант и си мислим: дали не изневерява на съпругата си? Такива неща са просто наши представи и много-много не биват обсъждани с други хора. Пазим ги за себе си дълго време, докато накрая не разберем, че са просто едната страна на огледалото.
Завистта между приятели, изглежда, е доста засегната тема в романите ви…
Аз имам състезателен дух. Ако изляза да потичам в парка и видя някой, който бързо ме задминава, ще спра и ще се преструвам, че се готвя да правя лицеви опори. Също така съм и завистлив човек, трябва да отбележа този факт, но той си има и положителна страна. Това е начин да тествам своите връзки. Трябва да си позволяваме да изпитваме завист, когато приятел има късмет, и да си казваме: „е, браво на него“.
Ако планираният филм по книгата „Истината за случая Хари Куебърт“ излезе, ще се избистри ли разграничението между вас и образа на Маркъс Голдман?
Аз творя, за да избягам, докато Маркъс го прави, за да обясни собствения си живот. Ако пиша за своята реалност, би било много скучно. Предпочитам да пиша за хора, които не съществуват. Никога не започвам с план. Една идея води до друга и историята се променя всеки ден.
Превод: Димитър Димитров – „Хеликон-Шишман“
