Лира Литературно-рекламна Агенция
Една нова книга „Ами ако? България на три морета. Истината за българската народопсихопатия“, попадна като тухла в стената на родната проза. Не по обем – по визия. Хаплива и талантлива публицистика. Още от корицата „виси“ накриво картина на Комарницки и създава усещането, че и текстът вътре е такъв. Авторът Христо Раянов с усмивка се съгласява, че това е целта, макар кривото понякога да се оказва най-право. На 29 години той има зад гърба си две книги и впечатляващи телевизионни проекти. Оставям го сам да ги представи.
Здравейте, аз съм един от сценаристите на сериала „Откраднат живот“ и се надявам вторият сезон да донесе същото удоволствие на зрителите. Бил съм част от сценарния екип на „Столичани в повече“, на „Комиците“, редактор три сезона на „Сървайвър“, участвал съм в правенето и на предаванията „Българските следи“, „Най-хубавите години от нашия живот“, „Нека говорят“ и много други.
Виждаш ли книгата си „Ами ако? България на три морета“ като филм, поредица скечове или клип?
Представям си я на театрална сцена, за един актьор. Като моноспектакъл. Всичко друго би размило стила и посланието й.
Какво може да ядоса един млад човек, за да пише с толкова сарказъм?
Факторите са много. Особено ние, от поколението, което израсна през 90-те, в едно ничие време между „лошия“ социализъм и „лошата“ демокрация. Виждаме, че новините от 1994 г. са същите и днес, с тази разлика, че националният ни отбор е зле. Не както преди двайсет години.
Дълго ли трябваше да правиш исторически справки за своите смешни, но съвсем не леки публицистични есета?
Да, проучванията за някои бяха сериозни, защото те включват различни периоди и личности, биографиите им, големи събития. Четях допълнителни източници, не черпех информация от едно единствено място.
Каква е идеята на твоето „ако“? Ако хан Аспарух не се беше заселил в Онгъла, ако гледахме Алпите, а не Родопите и т.н. Мечтите или националната параноя искаше да изразиш с тези въпроси?
Съществува тънка граница между мечтата и фикс идеята. Навсякъде може да се чуе – „ако беше станало еди как си, сега щях да съм… много добре, много богат“. Това фиксиране в миналото ни забавя настоящето и очерня бъдещето.
Защо избра думата „психопатия“?
Ами, това нашето, вече е психопатия. Постоянните и невъзможни желания да се промени миналото излизат извън контрол. Виждаме го всеки път, когато се пусне слух, че ще махат Ботев от учебниците. Българите имаме голям страх да не ни заличат историята. Кой – някакви лоши хора, дето не ги знаем къде са, но знаем, че ги има.
Не мислиш ли, че българските качества, които осмиваш в книгата си, именно те са ни съхранили?
Ето ти сравнение – както знаем, нравите на Бай Ганю са били в нормите преди Освобождението. И с всичките си „добродетели“ – да се пази, да е подозрителен, е смешен, когато епохата се сменя. Нямаме нужда от прекаленото вторачване в миналото и скачане на бой на всеки, който оспорва, че сме най-велики на света.
Защо се приспособяваме по-лесно към условията в чужбина, отколкото в родината си?
Защото не сме научени да уважаваме български авторитети. Най-разпространеният въпрос към човек, който би трябвало да се ползва с авторитет, тук е – какъв си ти, бе? Това отношение от най-ранна детска възраст се формира към учители и то от родителите на децата. Продължава в университета между младите. После, гледайки хора, които са постигнали нещо и имат право гласът им да бъде чут, отново следва – какъв си ти, бе? Естествено, има я и другата истина, че авторитетите в България, сами по себе си, не се държат като такива.
Модно е да излизат книги с пикантерии за публични личности, но от техните страници се лее злорадство. Би ли посочил писатели, от които си се учил на по-чистоплътен хумор?
Благодарен съм на автори като Боян Биолчев, Стефан Цанев и Георги Данаилов, особено на последния за неговата „Весела книга за българския народ“.
Интервюто взе Людмила Еленкова
