На фокус
Начало / Автори / Честит рожден ден, Георги Данаилов! „Децата ще спасят света! – казваше Селинджър. Да, но само ако не ги превърнем в същите възрастни, каквито сме ние.“

Честит рожден ден, Георги Данаилов! „Децата ще спасят света! – казваше Селинджър. Да, но само ако не ги превърнем в същите възрастни, каквито сме ние.“

IMAGE_6100489_40_0

На днешния ден, 8 януари, през 1936 г. се ражда авторът на „Деца играят вън” Георги Данаилов. Но и авторът на „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад – сто години по-късно“, „Къща отвъд света“, „Доколкото си спомням“, „Весела книга за българския народ“, „Мемоарите на едно жълто паве“, „Цената на безсмислието“, „Към никъде“…

217926_bТой завършва и известно време преподава химия, но съдбата му отрежда да остане в нашата литература с размислите му за химията на човешките чувства и терзания. С книгите и филмите по тях, в които будната му съвест и самотният му прочит на нашите лъкатушения ни дават отговори колкото логични, толкова и неочаквани. С любовта му към детето в нас, но и със страха, че от него могат да израснат и чудовища.

Нека си припомним някои негови незабравими изречения, с които той и днес присъства сред нас – жив и скептично замислен.

 

За където и да тръгнеш, все на едно и също място ще пристигнеш. Човек носи скуката си и радостите си със себе си в куфарите.

Ние обичаме да разказваме приказки на децата. Длъжни сме да им разказваме. Защото приказките са нашето извинение пред тях. Извинение, че светът, който сме им подготвили, все още не е онзи, който те заслужават. Ние се извиняваме, а децата винаги ни прощават. Затова тъй често ни молят да им разказваме приказки, които отдавна вече знаят.

Когато в стаята гори печка и огънят си шушне, човекът не се чувства самотен. Угасне ли печката, отвориш ли вратичката и видиш само пепел без нито едно тлеещо въгленче, разбираш какво значи пустош и студ.

Има една държава Бутан, в нея хората са щастливи, а печелят по 1 долар на ден. Значи щастието е нещо различно от бедността, нещо допълнително, незнайно.

Ако някое слънчево утро усетим, че виковете на играещите вън деца се превръщат в нестихващ крясък, ако не смогнем да се приспособим към врявата и затворим прозореца, за да предпочетем задушната тишина, не бива да се притесняваме, няма нужда да се ходи на лекар. Това не се лекува. Започнали сме да стареем.

Не сте ли забелязали, че лицето на всеки човек се изменя в мига, когато в огледалото съзре собствения си образ. Това е едва ли не закон. Някой леко разширява ноздрите си, друг свива устни, трети едва забележимо повдига едната си вежда, четвърти нарочно разтваря повече очите си, пети ги присвива… Какъв е изводът? Представата, която имаме за собствения си образ никога не съответства на действителността.

Това, което обединява тълпата, най-често е омразата. Види ли човек големи тълпи, изпълнени с ненавист, трябва да знае, че просвещението е убягнало на тези хора или те просто са го забравили и изоставили. Просветеният човек не мрази, той разбира и остава сам. Засега!

Винаги съм вярвал, че гражданската същност на писателя се съзира в писмената, които той създава, а не в публичните представления и речи, в ламтежа към важни политически постове, в съмнителна връзка с властниците, изобщо в използването на политически кокили за суетно стърчене над останалите. Знам, мнозина първенци в литературата не са устоявали и са се втурвали в общественическото поприще, а някои от тях успешно са смогнали да запишат името си между първенците на държавническото изкуство. Известно ми е, че литературни невзрачия чрез политиката са удовлетворявали комплексите си за творческа непълноценност, уталожвали са властолюбивите си пристъпи или просто са се опитвали да се облагодетелстват, поставяйки се в услуга на една или друга власт… Знам всичко това и все пак настоявам, че в писателската необвързаност, в независимостта и благородния индивидуализъм има нещо достойно и гордо, но въпреки това, не по-малко суетно. Съществуват обаче мигове в историята, съдбовни, трагични, когато всякакви разграничения са неуместни и нелепи, всяка друга позиция освен прякото участие е страхлива и непочтена, разумното изчакване е гибелно, а безумството – единствено оправдано.

Когато в стаята гори печка и огънят си шушне, човекът не се чувства самотен. Угасне ли печката, отвориш ли вратичката и видиш само пепел без нито едно тлеещо въгленче, разбираш какво значи пустош и студ.

Знам, че поражението е неизбежно, че мечтите умират, щом придобият плът, че любовта си отива, че делата ни остават недовършени и че друг няма да ги довърши, тъй както ни се е искало. Знам, че в природата не съществува справедливост. Всичко това е може би тъжно. Но някъде дълбоко в душата си чувствам, че не е така. Защото „дори тъгата извор е на радост, докле е младост, ах, докле е младост“. Значи, цялата хитрост е да си останещ хлапак. Хлапак, даже и когато краката ти не те държат, даже и когато ръцете ти губят силата си, да си любопитен, да си любознателен, да ти се правят щуротии, да фантазираш, да пееш, да плачеш със сълзи и да се смееш до сълзи… За всичко това нямам разумни доводи, но имам други и те са чудесни, например музиката на Моцарт, например огъня в огнището, например ведрите утрини, разцъфтяването на цветята, клоните на елите, усмивката на децата, ръката на близкия човека, миризмата на дим от борови дърва! Да живееш добре, значи да умееш да умираш. Ако си обичал живота, може да умреш с усмивка. Лишените от тази обич умират мрачни и неприятно изненадани.

Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена.

Никак не се тревожа за бъдещето на собственото ми аз, никак! Забравата е сигурна. Гузното заклинание към жертвите от миналото „Никой не е забравен и нищо не е забравено“ е лицемерна лъжа! Всички ще бъдат забравени и всичко ще бъде забравено. А освен това, за още по-голямо успокоение, Човечеството рано или късно ще загине. Никой, освен нашето желание, не му е осигурил безсмъртие. И нашата побъркана планета, и тя ще увисне като изсмукана и изсъхнала мушица в някоя паяжина на вселената, докато и нея не отвеят космическите ветрища… За суровия разум думата вечност е забранена. Забравата е всеобща съдба и тя е може би единственото осъществяване на идеята за равенството и последна утеха за бездарника. Но бездарникът няма нужда от утеха, защото той, както склеротикът, е милостиво лишен от самопреценка.

Уверен съм, че човек и да е изпълнен с най-искрени и честни желания, не е в състояние да сподели всичко от преживяното. Просто има места в паметта ни, които остават блокирани, паметта сама ни лъже, заблуждава и представя личността ни в по-приветлива светлина. Паметта е мошеник, който се изхитрява да ни ласкае и успокоява.

Всеобщото безсмъртие е по-опасно от масовата смъртност.

„Денят, когато доброто ще възтържествува веднъж завинаги” е още една утопия, с която трябва да се разделим. Науката не е всемогъща, безграничната вяра в прогреса е мит. Истината е, че Каин и Авел са поднесли на Бога това, което са притежавали. Поднесли са го от все сърце. Бог повече е харесал даровете на Авел. С предпочитанията си той е признал различията между хората, неравенството в техните възможности, И тъй като това неравенство не може да бъде заличено, хората винаги ще бъдат различно удовлетворени, различно щастливи и никога – еднакво добри. Този извод не е песимистичен, той не вещае скука за бъдещето на човечеството. То ще дочака гибелта си в надпревара със себе си. В мига на най-големия си блясък.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

DSC_0113-1-e1474377348780-300x268-300x268-1

Списъкът на дъщеря ми

Николай ФЕНЕРСКИ Хубаво е човек да си има свои списъци и класации още от малък. …