Начало / България / Носителят на наградата „Хеликон“ 2019 г. проф. Боян Биолчев: „Превод“ на „Под игото“ е агресивна търгашеска посредственост

Носителят на наградата „Хеликон“ 2019 г. проф. Боян Биолчев: „Превод“ на „Под игото“ е агресивна търгашеска посредственост

xDSC_5341.jpg.pagespeed.ic.jhbPqrJ98EВъпросите зададе Пенчо Ковачев. Снимка Калина Равуцова

Честита ви наградата „Хеликон“ за 2019 г., г-н Биолчев. Повестта „Преселението“ е издание на издателство „Труд“ и с нея вие спечелихте статуетката в състезание с над 120 заглавия. Как посрещнахте тази награда? Повиши ли тя самочувствието ви на писател?

Наградите са безспорно авторитетна оценка, но при тях значение има и шансът. А писателят не трябва да гради и чрез него самочувствие, колкото и малък да е  процентът му при някои награди. Истинското самочувствие е само след завършване на книга, за която вътрешно си напълно убеден, че не е могло да я напишеш по-добре. Самочувствие на показ ми е чуждо. Аз водя в Алма Матер магистърски курс „Творческо писане“ и първото, което казвам на студентите е − „Далече от самочувствието! Търсете в себе си само увереност, че може би ще успеете. Творчеството е рулетка на духа и не търпи нито самонаслаждение, нито самобичуване“. Всъщност това е изведена квинтесенция от десетилетната ми работа  в  аурата на шест национални  литератури.

А  как посрещнах наградата. Естествено, че се зарадвах много. Никой няма да ме приеме насериозно, ако кажа обратното.

На кое място я слагате сред другите ви книги?

Не правя такава класация. Мога само да споделя, че вълнението ми след точката на последното изречение  на „Преселението“, (а всъщност това е многоточие), беше запомнящо се силно.

Заедно с „Орела“ − скулптура на Евгени Кузманов, получихте и 3000 лв. Това много ли е или е малко за новата българска художествена проза?

Не бих разсъждавал в количествени показатели за  „Орела“ на  Евгени, той е самостойно художествено битие. А наградата на Хеликон просто не се измерва с пари.

На финала на книгата избивате цялото семейство, чийто живот и страдания описвате в нея и оставяте само шестгодишното момче, което да разкаже историята? Може ли по-нататъшната съдба на това момче да стане основата на продължение на“Преселението“?

Категорично не. Всяка книга  носи в себе си своя обем. Серийното производство, което в телевизията е норма и е търсено от зрителите, в литературата, според мен, е направо вредно. От разказ няма как да направиш роман, защото ще развалиш разказа, а новият размер ще е като дрехи от по-големия брат. А ако има втори том, то това е обяснимо, когато първият не е побрал присъщия сюжетен обем. При „Преселението“ финалът е като отрязан с ножица. Което е, това е.

Как читателите ви възприемат „Преселението“? Разкажете, моля ви, някои интересни неща от многобройните ви читателски срещи…

260 000 е приблизителната цифра на тракийските преселенци. А 60 000 се жертвите. Така днес може би повече от милион българи носят в себе си травмите на родовата памет. Половината от присъстващите на срещите споделяха това с мен. Но също се радвам, че много от хората възприемаха книгата преди всичко откъм художественото ù въздействие. Като отбелязваха и тръпката на общочовешка хуманност. Романът е художествен пъзел – сглобен е от множество изтръгнати от реалността фрагменти в единна новородена действителност. Литературата не е репортаж, тя е откровение – отдадено на истината, но измислено като форма.

През 2006 г. бяхте отличен с награда „Вик“ за български роман на годината за романа „Амазонката на Варое“. Защо и къде изчезна тази награда, която беше учредена от англичанина Едуард Вик – възпитаник на Кеймбриджкия университет и бизнесмен, основател на преводаческата агенция?

Всъщност наградата не е изчезнала. Моят приятел Греди Асса в качеството си на директор на фондация „13 века България“ практически я възстанови в очерталите се нейни параметри. Така че първоначалният замисъл тя да е критерий и апотеоз за най-добрите български романи за  годината  беше съхранен.          

През 2008 г. получихте Голямата награда за литература на Софийския университет. В интервюто тогава съм ви питал виждате ли кмета на София Бойко Борисов като министър-председател. Ето какво сте ми отговорили: „Ние се познаваме, приятели сме. Като премиер той безспорно няма да си загуби характера. А и може да направи повече, отколкото като кмет. Защото ще има повече възможности и по-малко хора ще му пречат или отклоняват от целта. Разбира се, дано не си забрави целта…“ Още ли сте приятели с Борисов? И какво бихте махнали или добавили към тогавашния ви отговор?

Произнесените думи са белег на определено време. А аз не коригирам миналото си, нито го допълвам. Може би все пак ще кажа: той наистина направи значително повече, само сега значително повече му пречат. Свързваме се с Бойко Борисов само по повод и разбира се – заради кауза. Той е в реалния свят срещу една лошо сглобена действителност, а аз, както казах, съм в съчинената действителност на художествения свят.

През миналата 2018 г. спечелихте Вазовата награда за литература. Как ще коментирате превода на „Под игото“ на „съвременен български език“ от Нели Стефанова, преводач и собственик на издателство?

Коментарите са ясни − медиите са пълни с тях. А проблемът всъщност е съвсем прост. Една такава книга предполага обилен пазар сред  повечето родители, ужасени от перспективата за приемните изпити на децата им. Всъщност става въпрос не за скандал в художествената сфера, а за агресивна търгашеска посредственост.Търсене на лесно продаваемото в средните мисловни пластове. И пораженията започват оттук нататък – децата да определят какво им се чете и как, а възрастните да са изпълнители. В световната цивилизация обикновено е ставало обратното. Приспособено издание, описателно  съкращение, съобразен преразказ – да. Но само за най-малките. Пръскат се луди пари за научаване на английски език. А излиза, че е цяла трагедия едно дете да научи двеста триста непознати думи, за да прочете една книга без да вдига очи от текста. Образователният вакуум не е дал живот на един много важен предмет –  минало и настояще на националния език, говоримото и художественото, нека дори бъде археология на езика. Говорят за гимназистите и за нашите студенти като за  бавно развиващи се. А аз имам друго впечатление от тях. И понеже стана дума за английския език – в Обединеното Кралство във всички театри играят по оригиналния  текст на Шекспир, издават се книги с приложен речник, макар да не се смята и това за добро решение. Преводите на Валери Петров на произведенията на Шекспир въвеждат луда игра между езиците, трескаво търсене на съответни идиоми, свобода на българския език в английската канава. Но това е Валери Петров. Не мога да приема  някой да се намести като съавтор до Иван Вазов, особено след собствената му декларация, че не е творец.

Струва си да има дискусионен подход, семинари, общи разисквания на  хора на словото, които да търсят решение извън приложната профанация. Писатели с име и художествен морал.

Ще допълня още нещо. Чух заклинателни реплики да не се сакрализира Иван Вазов. Странно ми е такова прилепващо към модерност мислене, при това изразено от хора с претенции за висок интелект.

Няма да премълча и това. Чух непремерени думи за изгаряне на злополучното издание. На корицата му все пак пише „Под игото“. Заедно с шестте хиляди нововъведения ще изгорят и останалите думи на истинския му автор. Огънят не чете думите, а само хартията. И ни отпраща в минало на света, което не е за подражание.

От 2018 г. сте председател на Обществения съвет към БНТ. Новият генерален директор Емил Кошлуков обяви, че тя е фактически във фалит. Какво става в „телевизията майка“, как виждате бъдещето ù като финансово и творческо развитие?

Трябва да споделя нещо. Аз напуснах Обществения съвет на БНТ още през зимата по лични причини. С Ивайло Христов искахме да кандидатстваме за филм по моята новела „Холтер 87“. Не можех да остана, защото изпадах в ярък конфликт на интереси. Но до този момент не е имало филмова комисия, така че с Ивайло чакаме, защото аз държа на новелата си, а той иска да я заснеме. Независимо, че вече ме няма в БНТ, непрекъснато се развеселявам, защото продължават да ми звънят за ходатайства.

Тия дни министърът на образованието Красимир Вълчев каза пред „24 часа“, че студенти ще учат безплатно в поне седем направления − математика, физически и химически науки и др. „Има ли хляб“ в тази идея?

Има. Дано в хляба се запази идеята. Всичко, което ще моделира съвременния ни абсолвентски потенциал съобразно световните тенденции трябва да бъде подкрепяно.

На Антарктическия полуостров има връх, кръстен на вас − Биолчев връх. Какво се вижда от него?

Не знам, защото не съм се качвал на него. Предложили са ме в Световната комисия от нашия Антарктически институт, може би в признание за приноса ми при неговото създаване по време на моето ректорство. Подозирам, че това е идея на неговия директор проф. Пимпирев. Но щом става дума за връх, веднага се сещам за думите на моя професор от Ягелонския университет, европейски учен, Кажимеж Вика. Той ни казваше че удовлетворението е по-време на качването към избран връх и не е добре да се бърза, защото, като се качиш, ще видиш колко много по-високи от него върхове има.

Явно 2019 г. завършва много добре за вас, но каква беше годината като цяло?

Такава, каквато сме я направили. Може би най-важното, което се случи, е, че, по думите на мой колега по перо, се разминахме на косъм от популистки преврат.

Какво най-много ви плаши в България?

Това, което ме плаши, е извън България. Напоследък освен пластмасови домати внасяме  и страхове. Аз имам само опасения. Напоследък, вместо преброяване на населението по стандартен начин, може да се преброят изтърканите лотарийни билети. Така ще се окаже, че сме най-малко петнайсет милиона. Ще бъде и по-евтино, но доста по-тъжно.

Оригиналното интервю, дадено от Боян Биолчев за в. „24 часа“

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

podigoto

„Под игото“ излезе и като комикс

Изданието е с още по-голяма стойност, защото е френско Появява се за първи път в …