Роман за невероятната история на индийската Жана д’Арк

Вчера със знака на издателство „Кръгозор“ излезе роман за невероятната съдба на една от най-прочутите жени в историята на Индия – рани Лакшми. Наричана от някои индийската Жана д’Арк, смелата кралица на Джанси управлява в свят, доминиран от мъже, и се изправя срещу британската инвазия, за да защити кралството си. Превръща се в символ на борбата на индийците за независимост и свобода.
В „Последната кралица на Индия” авторката Мишел Моран преплита исторически факти и художествена измислица, за да разкрие период и събития от историята на Индия, за които се знае малко у нас, но са вдъхновили песни и цялата филмова индустрия на Боливуд.
„Съдбата на рани Лакшми и на нейните дургаваси е изумителна и нямаше почти нищо, което да се нуждае от разкрасяване,“ споделя Моран. „Единственото, за което трябваше да внимавам, бяха легендите, нароили се след нейната смърт – бяха толкова много и толкова приказни, че ми се наложи да бъда изключително внимателна, отделяйки фактите от измислиците. Например прочутият й скок с коня от стените на крепостта, докато още износва сина си, със сигурност не се е случвал. Но нейният отряд Дурга дал, решението й да тренира заедно със своите дургаваси (безпрецедентно за индийска кралица), присъствието й в Дурбар хол по време на аудиенциите на съпруга й, раджата, и последващата й роля в индийското въстание са все част от историческите хроники”.
В Джанси жените са се радвали  на свобода, каквато не е позната в останалите места в кралството и именно тази благодатна почва е способствала за физическото и духовното израстване на кралицата. На мемориала пред двореца в Джанси тя е увековечена като:
„Защитничка и родителка на града Джанси, която се обличаше като мъж, която можеше да язди най-високия сред конете, която държеше меч във високо вдигнатата си ръка, която се възпламеняваше от яростта на богинята Кали, която многократно предизвикваше на двубой английски генерали като някой си Хю Роуз – тази Лакшми (богинята на съдбата) беше убита тук сякаш от злощастен обрат на съдбата, за да се върне в небесата!”
В романа „Последната кралица на Индия” Мишел Моран възкресява Индия през XIX век и разказва историята на рани Лакшми от гледната точка на Сита – една от жените воини на кралица.
И двете от малки са обучавани като момчета от своите бащи не само в бойни умения, а и да защитават честта и живота на поверените им хора. С всеки изминал ден бременната кралица се доверява все повече на Сита, но не може да й повярва, че трябва да се пази от най-близките си.
Всички се надяват, че рани Лакшми ще роди момче, защото новият закон на Британската източноиндийска компания не позволява тронът да се онаследява от жени и ако няма наследник, властта преминава в ръцете на англичаните. По този безкръвен начин голяма част от индийските кралства вече са паднали под властта на Британската империя.
Единствено кралството Джанси дава изненадващ и неочакван отпор. Рани Лакшми отказва да се предаде на империята, решена да защити земята, която обича. И когато не успява с дипломатически ходове, повежда народа си в битка…
Всички ще умрем някой ден. Но някои от нас имат големия късмет да загинат, борейки се за справедливост!

ОТКЪС

***
Радвам се да потвърдя, че тукашните войски продължават да бъдат непоколебимо верни на нас и изразяват безрезервното си отвращение към варварщините, извършени в Меерут и Делхи. Доверявам се на принципа, че трябва да демонстрираме абсолютна самоувереност и съм напълно сигурен, че съм прав… Всичко в Джанси ще се оправи!

Все още се дивяхме на наивността на този капитан, когато се появи вестоносец, ескортиран от четирима от стражите на рани. В мига, в който го зърнахме, ние се изправихме. Рани стори същото. Вестоносецът направи дълбок поклон, обаче рани махна с ръка, за да прекрати формалностите, и изрече властно:
– Какво става?
– Ваше височество, сипаите са изгорили две от казармените помещения във вътрешността на крепостта Джанси. В момента гори трета казарма!
Вие, англичаните, имате един израз – „Цветът се оттече от лицето й“. Е, точно това се случи, когато нашата рани чу тези новини. Пребледня толкова рязко, че вестоносецът пристъпи напред, за да я хване, ако се наложи, уплашен, че тя ще припадне.
– Ваше височество! – извика Сундари.
Рани се хвана за рамото на Сундари, за да не падне.
Ето това се случи в мига, когато чухме за настъпващия към нас бунт.
През следващите два дена напрежението в града нарастваше все повече и повече – сякаш Джанси беше неправилно настроен инструмент, чиито струни бяха толкова опънати, че всеки момент можеха да се скъсат. Всеки от нас изпълняваше задълженията си така, както и преди, но всички тревожно очаквахме по-нататъшния развой на събитията.
И когато следващият критичен момент настъпи, ние тъкмо тренирахме в двора пред Рани Махал. Беше преди изгрев слънце. Чуха се изстрели и всички дургаваси се смръзнахме на място. Кахини първа дойде на себе си, метна лъка си през рамо и хукна към портите. Ние веднага я последвахме и тогава се чуха още изстрели, и хората изведнъж се разбягаха от претъпкания с народ пазар. Нисък мъж в сипайска униформа се появи пред портите и поиска да види рани. Ние прибрахме револвера и меча му и го поведохме към нея. Кралицата беше по стар навик при нас, на двора, и когато човекът я видя, веднага се втурна към нея, докосна краката й и се поклони.
– Сипаите на Джанси се вдигнаха на въстание срещу британците, ваше височество! Мъж на име Хавилдар Гурбакш, командир на Седма рота на Дванайсети пехотен полк, е превзел с хората си форт Стар!
В град Джанси има три укрепления – онова, което някога е било домът на рани, форт Стар и Градският форт. Но само в складовете на форт Стар имаше оръжия и амуниции.
– Има ли още нещо? – попита рани. От пръв поглед се виждаше, че полага огромни усилия да изглежда неутрална. Защото, ако окажеше открита подкрепа на въстаниците и британците потушаха метежа, със сигурност щяха да я убият.
Ниският сипай се помести притеснено от крак на крак и отговори:
– Двама офицери са били убити, а останалите британци се спасяват с бягство. Капитан Скийн се опитва да убеди хората си да се подслонят в Градския форт.
Сетих се за доктор Макигън и мисис Макигън, които ни помогнаха да се подготвим за пътуването си до Лондон. Сетих се и за майор Уилкс – дано изобщо не се е връщал тук от Англия с годеницата си!
– Кой те изпрати? – попита рани.
Сипаят сведе очи към сандалите си и промърмори:
– Никой, ваше височество. Дойдох по собствена воля.
Значи останалите сипаи нямаха доверие на рани.
Кралицата моментално свика събрание на дургавасите и стражите в Дурбар хол. Веднага, щом ние влязохме в двореца, двестате войника, които британците бяха позволили на рани  да си наеме, оградиха Рани Махал, за да го отбраняват. Самата рани остана на долния етаж с Арджун и Сундари.
– И какво правим сега? – извика Кахини, докато се качвахме по стълбите. – Защо не помагаме на въстаниците във форт Стар?
– Въпросът би бил валиден, ако рани иска да им помогнем – промърмори Мандар.
В самия Дурбар хол нямаше място да стоиш прав, камо ли да седнеш. Стаята беше построена за не повече от петдесет човека, но заедно с нас, стражата и цялата прислуга на двореца, стълпени вътре, бяхме близо двеста. Ние с Джалкари се настанихме до прозорците, опитвайки се да разберем какво става долу. Из пазара се носеше пушек, хората се щураха насам-натам и бързаха да затворят сергиите си, но пламъци не се виждаха. Засега.
– Британците могат да изкарат доста време в Градския форт – обади се по едно време Джалкари. – Той е създадем именно с тази цел – да издържи на обсада. Има кладенец, както и храна за най-малко седмица.
Накрая, след неизвестно колко време, в залата се появи рани. Следваха я Арджун, Сундари и баща й. След като си размениха няколко думи с Кахини, те поканиха мен и Джалкари да ги последваме в личните покои на кралицата. Когато се настанихме по възглавниците, думата взе бащата на рани.
– В Градския форт има шейсет и шест европейци – започна Моропант. – Над половината от тях са жени и деца.
– Та сега най-важният въпрос е – продължи рани – какво можем да сторим за тях? Все трябва да има нещо, което бихме могли да сторим.
„За разлика от кралица Виктория – казах си аз, – която в момента се крие зад своя парламент и не прави нищо.“
Спогледахме се. Никой не искаше да бъде първият, предло- жил нещо.
– Ману, помисли логично! – обади се пак баща й. – Разполагаш само с двеста човека и всички те са ти необходими, за  да охраняваш този дворец! Знаеш много добре какво става по време на бунт! Претендентите за трона изпълзяват от пръстта като червеи, изкарани на повърхността от пороя!
Аналогията беше наистина превъзходна, но дали беше възможна точно сега? Не се ли биехме всички за една кауза – да освободим Индия от британците?
– Бих могла да говоря със сипаите – каза рани.
– И защо да ти вярват, след като вземаш пенсия от британците? – изтъкна съвсем разумно Моропант.
По изражението й стана ясно, че от тези думи я заболя, но все пак отвърна:
– В такъв случай бихме могли поне да им кажем да бягат! Да се измъкнат от Джанси и да се скрият в Сагар или Датия!
– Да не би да си въобразяваш, че те не са се сетили за това? – подметна грубо Кахини.
– Мисля, че те са решили да изчакат и да видят какво ще стане – контрира я Сундари. – Предлагам да изпратим при тях вашия деван, за да ги предупреди. А като жест на добра воля бихме могли да изпратим и няколко човека от личната ви стража.
И рани избра да постъпи точно така. Четирийсет стражи придружиха девана до Градския форт.
Цял ден чакахме да получим някаква вест от тях. Към залез-слънце обаче се прибра само деванът. Стражите на рани се бяха присъединили към въстаниците.
– Там е истински хаос, ваше височество! – започна с треперещ глас деванът разказа си за изминалия ден. – Жените са в паника, а децата по никакъв начин не могат да бъдат успокоени. Капитан Скийн не възнамерява да бяга от Градския форт. След като видя, че вашите хора се присъединиха към бунтовниците, реши, че вие му устройвате капан!
Тази нощ никой в двореца не спа повече от няколко часа. Дургавасите се сменяха на пост в покоите на рани, а в мига, в който слънцето изгря, пред портите настана някаква суматоха. Ние хукнахме към прозореца тъкмо навреме, за да видим как двама мъже минават покрай нашите стражи долу и започват да крещят името на рани от двора под прозорците.
– Рани Лакшмибай! – извика единият.
– Рани на Джанси! – провикна се след него вторият.
Нито един от тях не носеше оръжие, но въпреки това и двамата изглеждаха много заплашително. Рани веднага хукна към прозорците и когато мъжете зърнаха лицето й, започнаха енергично да ръкомахат.
– Ваше височество, може би ще бъде по-добре да се отдръпнете от прозорците – обадих се аз.
– Не, нека говорят! – тръсна глава тя, обърна се към мъжете и се провикна: – Какво искате?
– Искаме да знаем на чия страна сте! С британците ли сте, или с нас?
Отговорът й беше много мъдър.
– Аз съм на страната на справедливостта – за народа ми, сина ми и моето кралство!
Мъжете се спогледаха. Накрая очевидно решиха, че с тези думи тя им е казала, че е на страната на въстаниците, защото единият от тях вдигна ръка във въздуха и изкрещя:
– Хар, хар махадев!
На английски това е все едно да кажеш: „По Божията милост напред!“.
Вторият мъж поде този вик и после двамата изчезнаха така бързо, както бяха дошли. Но нахлуването им спомогна да получим едно много важно предупреждение – разбрахме, че рани можеше да разчита на охраната извън двореца толкова, колкото можеше да се довери и на британците. С други думи, единствената й истинска охрана оставаха само нейните дургаваси и личната й стража.

ИНТЕРВЮ

Мишел Моран е автор на седем световни исторически бестселъра, преведени на повече от 20 езика. Шест години е гимназиален учител, а през летните ваканции пътува по света и работи като доброволец на археологически разкопки, което й дава идеи за историческите романи. През 2012 г. се омъжва в Индия и там черпи вдъхновение за „Последната кралица на Индия”.

В „Последната кралица на Индия” има много препратки към класически литературни произведения. И Вие ли се вдъхновявате най-много от Шекспир, като главната героиня в романа Сита? Кои са петимата Ви най-любими автори?
Без съмнение Шекспир ме вдъхновява и той определено е сред най-любимите ми автори, както и Джанет Финч, Дж.Р.Р. Толкин, Дъглас Престън и Ерик Ларсън. Имах невероятния късмет да уча Шекспир в часовете на брилянтния преподавател Марта Андерсън, която вече се пенсионира. Тя беше феноменална, а начинът, по който вдъхваше живот на пиесите на Шекспир, те караше да осъзнаеш, че той не е от определено време, а от всички епохи (както е казал неговият съвременник Бен Джонсън). Има една страхотна книга „Шекспир. Изобретяването на човека” от Харолд Блум. В нея Блум обобщава много по-добре, отколкото аз някога ще мога, какво прави барда толкова уникален. Може би заради това Шекспир се чете във всяко кътче на земното кълбо, включително и Индия.

„Последната кралица на Индия”, както и международният Ви бестселър „Нефертити”, разказва история, която е основана на истинския живот на владетелка от миналото. Какво Ви привлича в герои като рани Лакшми и Нефертити?
Историческите личности, за които пиша, са често жени, които са успели да извоюват силни позиции в общества, в които обикновено на жените не са давани права и власт. Също така са хора, преживели сътресения, промяна и метежи и са успели да оцелеят. Революциите винаги са ме пленявали, независимо дали са културни, религиозни или пък политически. В „Последната кралица на Индия” на индийците им е дошло до гуша от физическото и политическото посегателство върху земите им от страна на Британската империя. Когато започват да изразяват на висок глас недоволството си обаче, англичаните отговарят със затягане на хватката, а когато индийците хващат оръжията, империята вижда това като революция и реагира по съответния начин – изпраща армия да потуши това, което те възприемат като „въстание”. Всеки път, когато в дадено общество настъпва революция или се вдига въстание, се появяват нови лидери, които са невероятно харизматични. В конкретния случай такъв лидер е рани Лакшми.

Защо решихте да разкажете историята от гледната точка на Сита? Тя ли е любимият Ви герой? Ако не е тя, тогава кой е?
Сита ме привлече заради уникалната си позиция в обществото. Тя е жена, която е пораснала в пурда (жените се забулват и не излизат от къщи), но става част от Дурга дал на кралицата – елитен женски отряд, състоящ се от най-доверените стражи на господарката. Какво ли й е било? Жените по онова време са били възпитавани да смятат, че мястото им е в дома и излизането извън него е представлявало не само физическа опасност, но също така и опасност за морала и духовното им състояние. Какво ли й е било на такава жена изведнъж да свали булото и да излезе навън? Дали ще се адаптира, или ще се върне бързо вкъщи към това, което й е познато? Исках да изследвам всичките тези емоции и не бих могла да се справя с никой друг герой, освен със Сита, която наистина е любимката ми, да.

В бележките от автора споменавате, че е трябвало да направите малки промени в историята, „за да стане Индия от XIX век по-достъпна”. Как решавате какво може да се промени и какво да се запази в историческите романи? Ясна ли е тази линия за Вас?
Има ясна линия, но като автор на исторически романи винаги ще получавам мейли от хора, които се съмняват в преценката ми за тези неща. За мен обаче това не е невероятно труден избор. Ако имената са се променили, избирам тези, които се използват повече в наши дни. Ако нещо в миналото на героя не е сигурно, нямам проблем с това да запълвам неяснотите, доколкото това звучи правдоподобно. Ако читателите искат биография на рани Лакшми, то такива има много. Но когато пишеш исторически романи, това означава да направиш историята достъпна за по-широк кръг читатели.

В този дух какво беше за Вас проучването, свързано с „Последната кралица на Индия”?
С всеки от романите ми проучването започва със страната, където се развива действието. В този случай – Индия. Понеже съпругът ми е индиец, процесът беше значително по-лесен, отколкото щеше да бъде без човек, който да ми помага с превода на документи от хинди или да ме води на обиколки из много исторически забележителности в Индия. Както с всяка книга, проучването включваше много пътуване и четене, което за мен е едно от най-хубавите неща при писането на исторически романи.

Съгласна ли сте, че загубата е основна тема в „Последната кралица на Индия” – както лична, така и обща? Когато пишете, съзнателно ли избирате темите или те идват естествено в процеса на работа?
Загубата определено е основна тема в книгата – как хората я преживяват, защо се случва и накрая – как я превъзмогват. Не избирам съзнателно темите в книгите си. Мисля, че всеки герой, за когото пиша, преживява събития в живота си, които толкова често се повтарят, че се превръщат в основна идея. За съжаление за Сита тези събития включват загуба – на кралството, на семейството й и на живота, какъвто е бил в Джанси. Но също така смятам, че „Последната кралица на Индия” е история за надеждата. Дори и в най-трудните времена хората оцеляват, любовта оцелява.

„Бостън Глоуб” писа, че Вашите „завидни умения на разказвач съживяват древната история”. Имате ли предпочитания що се отнася до периоди от историята и различни герои? Как избирате обстановката в романите си?
Всъщност нямам предпочитания що се отнася до исторически периоди. Но имам предпочитания към историите независимо дали се развиват в Египет, Рим, или пък Индия. Засега в кариерата ми всяка от книгите, които съм написала, е вдъхновена от различни пътувания, на които съм била. В случая с „Нефертити” това бяха археологически разкопки в Израел, след които отидох до Египет. При „Дъщерята на Клеопатра” беше пътуване до Рим. А в случая с романа „Последната кралица на Индия” – бракът ми и последвалото пътуване до Индия.

„Последната кралица на Индия” тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔