Майкъл Кънингам: Предпочитам по-кратки книги със завладяващ стил

01.03.2016 Интервюта

Носителят на Пулицър за „Часовете“ Майкъл Кънингам разказва, че като дете, абсолютно типично за възрастта си, приемал странните и нелогични обрати в приказките без никакво съмнение. Като възрастен той е по-подозрителен и затова претворява познати истории в текстове с по-дълбок смисъл в скорошната си колекция „Дивият лебед и други истории“.

Кои са любимите Ви книги?

Те са доста различни – „Мадам Бовари“ на Гюстаф Флобер, „Към фара“ и „Госпожа Далауей“ на Вирджиния Улф, историите на Фланъри О’Конър и няколко книги на Денис Джонсън – “Синът на Исус“ и „Train Dreams“. Вярвам, че втората е част от класическата американска литература. Въпреки че преди няколко години, когато бях сред журито на наградите „Пулицър“, тя беше отхвърлена.

Колко книги трябваше да изчетете, докато журирахте?

Огромна бройка – около 400 книги, от които всеки трябваше да отсее по три. Не бях съвсем сигурен за всичко, под което поставих името си. Като част от процеса на оценяване, ние обсъждахме аспектите на художествената проза, които са най-уязвими на критика. Ако авторът пише увлекателно, оригинално, вълнуващо, получава цялото ми внимание и мога да пренебрегна други аспекти, които за мен не са толкова важни. Стилът е много важен за мен.

Влияе ли на мнението Ви дължината на книгата?

Не, преди години се освободих от чувството за дълг да завършвам всяка книга, което беше облекчение. Ако чета 800-страничен том и не харесвам произведението, аз съм обречен да се сблъсквам с него месец след месец. Днес безстрашно избирам книги от всякакъв калибър, въпреки че предпочитам по-кратките. Ако книгата трябва да е 850 страници, така да бъде. „Война и мир“ на Толстой не е прекалено дълга. Но има издания от по 700-800 страници, което е ненужно. Малко съм изненадан, че при цялата липса на време дългите книги са модерни.

Четете ли нехудожествена литература?

Работя със студент от Йейл по независимо проучване и заедно четем „Записки под възглавката“ на Сей Шонагон. Тя е японска куртизанка от 11 век и книгата е нещо като дневник, но не стриктно автобиографичен – съдържа наблюдения, стихове и описания на живота. Неописуемо красива книга.

Кои са най-добрите книги, които сте чели напоследък?

Току-що завърших сборника с къси разкази на Доналд Антрим „The Emerald Light in the Air“, не са го чели много хора. Той не се страхува да погледне дълбоко в мрачните дълбини на нещата, което е необичайно за американски автор. Не е сантиментален, но не е и ироничен или циничен. С радост не бих прочел нито една иронична или цинична творба до края на живота си. Посещавах курса по творческо писане в гимназията в Айова в разцвета на чистата проза. Рей Карвър беше нашият бог. След това всичко се промени. Спомням си, че „Housekeeping“ на Мерилин Робинсън беше първата книга от много време, която беше страхотна по онзи начин. Тя не се страхува от красотата, а аз копнеех за това. Като критици и като читатели ние винаги избираме книгите според вкуса си. А кой знае какво ще ни предложи литературата утре.

Всички книги от Майкъл Кънингам тук