Един от най-популярните съвременни американски писатели днес навършва 65 години, поради което публикуваме някои от най-интересните отговори на Майкъл Кънингам на отправени към него въпроси от читатели в Goodreads.
Последната ви книга „Снежната кралица“ е кръстена на приказка на Ханс Кристиан Андерсен – какво ви вдъхнови в нея?
Измислянето на заглавие за книга е забавна работа – по-малко прилича на кръщаване на бебе и повече – на кръщаване на държава. Обикновено знам как ще се казва книгата от самото начало и в това няма нищо рационално. „Снежната кралица“ е вдъхновена от Андерсен, но само частично. По-точно и двамата сме преминали през един и същи процес – от думите „сняг“ и „кралица“ към метафората със счупеното огледало, чиито парченца попадат в очите на хората и нарушават зрението им. Визирах жена, която не само живее в спокойствието на леда, но го намира и най-доброто възможно място – чисто и пречистено от илюзии. Разбира се, „сняг“ е и метафора за кокаин.
Какво ви вдъхнови да пишете за духовните преживявания, които попадат в сюжета на „Снежната кралица“?
Майка ми изповядваше католицизма и като дете често посещавах възрастни лели, чиито мрачни домове бяха изпълнени със статуи на кървящи светци. Намирах ги едновременно ужасяващи и прекрасни. Една от моите по-възрастни приятелки също е католик, което не означава, че не е забавен човек. Любопитен съм, произхождам от вярващи, без самият аз да съм. Вероятно бих бил щастлив да открия религията, но не мога да направя крачката, имам твърде много въпроси, на които религията не дава отговори.
Така се появи у мен и въпросът какво би станало, ако обикновен човек като мен, с работа и връзка, средностатистически гражданин без ясни религиозни убеждения, види нещо неочаквано? Нещо по-голямо от общоприетото, нещо, което може да е или да не е Господ, но при всички положения е паранормално. Самото явление изглежда важно, но не дава послание. Повечето поличби и пророчества, за които знам, включват инструкции за получателя. Но какво би станало, ако видиш поличба, а тя не ти даде никаква насока?
Вероятно в съзнанието ми е имало нещо като небесен кит. Защото съм виждал китове и за мен те са богоподобни създания. Искат да включа нещо от тяхното царствено безразличие в това, което вижда Барет.
Кой е любимият герой от ваша книга?
Може да звучи подозрително, но нямам любим персонаж. Аз се старая да съм съпричастен с всеки, за когото пиша. За всички тях имам автобиографично усещане, ако не беше така, вероятно нямаше да ги описвам. Някои приличат повече на мен от останалите, но всички те са изражение на мен самия.
Докато пишехте „Часовете“, мислехте ли, че точно Мерил Стрип ще изиграе Клариса?
Вероятно въпросът е обвързан с онази част от книгата, в която Клариса се натъква на снимките на филм в Ню Йорк, но нима не се случва на всеки минимум веднъж седмично, ако живее в този град? А Клариса се чуди коя филмова звезда е зърнала – Мерил Стрип, Ванеса Редгрейв? Всъщност тази сцена кореспондира с „Мисис Далауей“ на Вирджиния Улф, когато Мисис Далауей зърва открехнатия прозорец на царска лимузина и появила се за миг ръка в сива ръкавица. Днес в Америка филмовите звезди са най-близкото, което имаме до кралските особи.
Демонстрирате удивително познаване на жените в „Часовете“ – как успявате да изградите такива нюансирани образи?
Радвам се, че хората намирам персонажите ми убедителни. Самият аз се чудя защо някои мъже писатели толкова трудно се справят с женските образи. Не искам да подценявам разликата между половете, но все пак мисля, че дълбоко в природата си повече си приличаме, отколкото да се различаваме. Чудя се понякога дали зависи от това доколко харесваме представителите на противоположния пол и оттам – доколко можем да ги описваме.
Когато завърша книга със значими женски персонажи, а те са във всяка моя творба, аз я показвам на няколко приятелки за сверка с реалността. Но е подвеждащо, че жените са най-авторитетни по темата за жените. Нима смятам себе си за авторитет по темата какво е да си бял гей? Не. Макар че вероятно познаването отвътре на съответната група помага за изграждането на реалистични образи.
Какво е чувството да видите ваша творба адаптирана за екран?
Вероятно съм единственият жив писател, който е доволен от адаптацията на творбата му. Помогна, разбира се, фактът, че сред актьорите бяха някои от най-великите филмови изпълнители на нашето време, както и че сценарият беше дело на брилянтния Дейвид Хеър. Дори имаше ситуация, в която го окуражавах да се придържа по-малко към книгата, да я пресътвори, да пише по свой начин. Така или иначе вече имахме историята, разказана по моя начин. Но вероятно само авторът би могъл да даде подобен картбланш.