Начало / Любопитно / „Лунатици. Как Европа прекрачи прага на Първата световна война“ от Кристофър Кларк (анотация и откъс)

„Лунатици. Как Европа прекрачи прага на Първата световна война“ от Кристофър Кларк (анотация и откъс)

В началото на ХХ век La belle epogue е в апогея си. Европа е центърът на света, френският език все още е на мода. Старият континент се радва на безпрецедентен възход. Във финансовите среди преобладава мнението, че при тези условия войната е невъзможна, защото не зависи само от политиците, а и от корпоративния капитал, който има глобални интереси. Политическите „синоптици” прогнозират безоблачно бъдеще – Европа ще продължава да владее света. И целият този балон внезапно се спуква през 1914 г., когато избухва Голямата война, както я наричат по-късно.

Мигът, в който ерцхерцог Франц Фердинанд е застрелян в Сараево, е може би най-съдбоносният в съвременната епоха. Само 37 дни по-късно европейският континент е във война. Конфликтът мобилизира 65 млн. войници, унищожава три империи и оставя след себе си 21 млн. ранени и 20 млн. убити.

Наистина ли събитията се развиват толкова внезапно? Възможни ли са били други варианти? Нима Великите сили са били толкова заслепени и самовлюбени? Кой е виновен за касапницата, в която загиват милиони? На тези въпроси и днес няма окончателен отговор, независимо че през последните 100 години на темата са посветени над 25 000 книги и статии. Според Кристофър Кларк, професор по история в Кеймбридж, всички са виновни – едни повече, други по-малко. Авторът не акцентира върху бойните действия, а проследява задкулисните интриги, хазартното покачване на политическите залози и нарастващото напрежение в дипломатическата рулетка между основните играчи – Виена, Берлин, Петербург, Париж, Лондон, Белград, без да пренебрегва и амбициите на Рим, Константинопол и София. Той е сред малцината западни изследователи, които обективно и правдиво разглеждат включването на България във военния конфликт. По онова време Третата българска държава е „конвертируема стока” и е ухажвана от Великите сили, за да я привлекат на своя страна.

Как Балканите – периферен район, далеч от европейските центрове на власт и богатство – се оказват сцена на криза от такъв мащаб?  Какво прави привидно благоденстваща Европа толкова уязвима от въздействието на едно политическо убийство? Кларк търси отговорите в човешкия фактор и не пропуска да представи всички важни фигури в европейската дипломация в десетилетието преди избухването на военния конфликт. Изключителният му труд върху генезиса на Първата световна война се фокусира върху човешките слабости на мъжете с власт, чиито непремерени рискове и самонадеяни грешки водят до нейното избухване. Така Кларк успява да придаде и усещане за човешката трагедия в този безспорно авторитетен научен труд.

„Лунатици” задава резонно въпроса дали мъжете, вземащи решения за бъдещето на Европа, са виждали реалността, или просто проекция на собствените си страхове. А може би и двете? В този смисъл главните герои от 1914 г. са лунатици, нащрек, но невиждащи, преследвани от мечти, но слепи за ужаса, който са на път да причинят на света.

Тезата на Кларк не само пресъздава новите тенденции в съвременната историография за Голямата война, но осветлява стряскащи сходства с политическите решения в съвременните конфликти. Понятието „лунатици” вече има нов статут в света на политиката. През 2014 г. в интервю за в. „Билд” Хелмут Шмит, бивш канцлер на Германия (1974 – 1982 г.), казва по повод на кризата в Украйна: „Европа, САЩ и Русия се държат като лунатици. Така Кристофър Кларк описва ситуацията в навечерието на Първата световна война”.

Увлекателна, прецизна и солидно аргументирана, „Лунатици” е забележителен принос в изследванията за причините за една от най-големите драми в съвременната световна история. Фундаменталното изследване на Кристофър Кларк оглавява престижната класация на „Ню Йорк Таймс” за най-добрите книги през 2014 г. и е носител на няколко награди. Обявена е за историческа книга на годината последователно през 2012 г., 2013 г. и 2014 г.

ЗА АВТОРА

Кристофър Кларк е професор по съвременна европейска история в Кеймбридж. Автор на няколко исторически книги, спечелили признание сред професионалисти и любители в цял свят. Носител е на Ордена за заслуги на Федерална република Германия.

ОТКЪС

ВЪВЕДЕНИЕ

В неделната утрин на 28 юни 1914 г., когато ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му Софи Хотек пристигат на жп гарата в Сараево, на европейския континент цари мир. Само трийсет и седем дни по-късно той вече ще е във война. Конфликтът, който започва същото лято, мобилизира 65 милиона войници, въвлича три империи и оставя след себе си 20 милиона военни и цивилни жертви и 21 милиона ранени. Ужасите за Европа на ХХ век са резултат от тази катастрофа, или по думите на американския историк Фриц Стърн, това е „първото бедствие на ХХ век, което ражда всички останали“.1 Дебатът защо се е случило така, започва, преди да са произведени първите изстрели и продължава до ден днешен. Той „произвежда“ безпрецедентна по обем, сложност и морална сила историческа литература. За теоретиците на международните отношения събитията от 1914 г. остават политическата криза par exellence, достатъчно сложна, за да позволи да бъде свързана с безброй хипотези.

Всеки историк, който се стреми да разбере генезиса на Първата световна война, се изправя пред няколко проблема. Първият и най-очевиден е свръхпредлагането на източници. Всяка от воюващите държави произвежда официални многотомни издания с дипломатическа кореспонденция – пространни произведения, резултат от колективната работа на архивистите. Перото на държавници, военачалници, министри, висши държавни служители, адютанти и придворни ражда дневници и спомени, разливащи се на много десетки хиляди страници. В този океан от източници има, разбира се, и коварни течения. Повечето от изданията с официални документи, произведени в периода между двете войни, съдържат извинителна нотка. Петдесет и седем томното немско издание Die Grosse Politik, което съдържа 15 889 документа, организирани в 300 тематични области, не е съставено с идеята да удовлетвори чисто научни цели. Надеждата очевидно е била, че оповестяването на записките отпреди войната би било достатъчно, за да опровергае прозиращата в условията на Версайския договор теза за „чувството за вина за войната“.2 За френското правителство публикуването на документите след войната е начинание „по същество с политически характер“, както го представя външният министър Жан Луи Барту през май 1934 г. Неговата цел е „да контрабалансира кампанията, започната от Германия след договора от Версай“.3 Целта на Виена, както сочи през 1926 г. Лудвиг Битнер, съредактор на осемтомния сборник Österreich-Ungarns Aussenpolitik, е да се създаде авторитетно издание, преди някой международен орган – може би Лигата на нациите? – да принуди австрийското правителство да го публикува при по-малко благоприятни обстоятелства.4 Ранните съветски документални публикации, на свой ред, са мотивирани в известна степен от желанието да се докаже, че войната е била инициирана от автократичен цар и

неговия стратегически партньор, буржоата Реймон Поанкаре, с надеждата да бъдат делeгитимирани френските искания за възстановяване на заемите отпреди войната.5 Дори във Великобритания, където British Documents on the Origins of War виждат бял свят в момент на възвишени призиви за безпристрастна научност, в представените документи не липсват тенденциозни пропуски, което пък представя небалансирана картина за мястото на Великобритания в събитията, предхождащи избухването на войната през 1914 г.6 Накратко казано, заради цялата си неоспорима стойност за учените най-големите европейски документални издания са „муниции“ в „световна война на документи“, както отбелязва германският военен историк Бернхард Швертфегер в критично изследване от 1929 г.7

Мемоарите на държавници, военачалници и други ключови действащи лица, макар и крайно необходими за всеки, който се опитва да разбере какво се е случило по пътя към войната, не са по-малко проблематични. Някои от тях са печално сдържани по горещи въпроси. Ще назовем само три примера: Reflections on the World War на германския канцлер Теобалд фон Бетман Холвег, публикувани през 1919 г., на практика не казват нищо за неговите действия или тези на колегите му по време на кризата от юли 1914 г. Политическите мемоари на руския външен министър Сергей Сазонов са свежи, помпозни, тук-таме неверни и напълно неинформативни по отношение на неговата роля в ключови събития. Десетте тома мемоари на френския президент Реймон Поанкаре за годините му на управление са в по-голяма степен пропаганда, отколкото откровение – изобилстват поразителни различия между неговите „спомени“ за събития от времето на кризата и съвременните записки в неговия непубликуван дневник.8 Дружелюбните мемоари на британския външен министър сър Едуард Грей са оскъдни по деликатния въпрос за ангажиментите, които той поема пред силите от Антантата преди август 1914 г. и тяхната роля в действията му за справяне с кризата.9

Когато американският историк Бернадот Евърли Шмит от Университета на Чикаго пътува до Европа в края на 20-те години на ХХ век, снабден с препоръки, за да може да интервюира бивши политици, участвали в събитията, той е поразен от факта, че всички негови събеседници са „имунизирани“ от съмнение в себе си. (Единственото изключение е Грей, който „спонтанно отбелязва“, че е направил тактическа грешка в стремежа си да преговаря с Виена чрез Берлин по време на Юлската криза, но придава второстепенно значение на въпросната неправилна преценка. Коментарът му отразява конкретно английския стил на надута самокритика, а не толкова истинско отстъпление от отговорност.)10 Налице са също и проблеми с паметта. Шмит издирва Пьотър Барк, бившия руски финансов министър, понастоящем банкер в Лондон. През 1914 г. Барк е участвал в срещи, на които са взети извънредно важни решения. И все пак, когато Шмит се среща него, Барк категорично твърди, че „бегло си спомня събитията от онази епоха“.11 За щастие съвременните записки на бившия министър са по-информативни. Когато през есента на 1937 г. изследователят Лучано Магрини пътува до Белград, за да интервюира всеки от останалите живи участници, за които се знае, че са били свързани с конспирацията в Сараево, той открива свидетели, които говорят за проблеми, които няма как да познават; други, които „останаха безмълвни или дадоха невярно обяснение за това, което знаят“, и трети, които „украсиха своите твърдения или търсеха най-вече самооправдание“.12

Все още в нашите познания има значителни пропуски. Много важни разговори между ключовите актьори са били вербални и не са записани – те могат да бъдат възстановени единствено по косвени доказателства или по по-късни показания. Сръбските организации, свързани с убийството в Сараево, са били изключително потайни и не са оставили почти никаква писмена следа. Драгутин Димитриевич, ръководител на сръбското военно разузнаване и ключова фигура в заговора за убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево, редовно изгарял документите си. Така, макар и невинаги, постъпвал противникът на Димитриевич – Никола Пашич, сръбският министър-председател. Много малко се знае за точното съдържание на най-ранните дискусии между Виена и Берлин за това какво трябва да се направи в отговор на убийствата в Сараево. Протоколите от заседанията от срещите на върха, които се провеждат между френските и руските политически лидери в Санкт Петербург на 20–23 юни – документи с потенциално огромно значение за разбирането на последната фаза на кризата – така и остават ненамерени (руските протоколи вероятно са били просто изгубени; френският екип, натоварен с редактиране на Documents Diplomatiques Français, не успява да намери текста във варианта му на френски език). В опит да дискредитират империалистическите машинации на великите сили, болшевиките публикуват много ключови дипломатически документи. Те обаче се появяват от време на време, хаотично и обикновено са фокусирани върху конкретни проблеми, като например руските планове за Босфора. Някои документи (точният им брой все още е неизвестен) са били изгубени при пренасяне в хаоса на Гражданската война, а Съветският съюз така и не съставя систематичен документален архив, с който да съперничи на британските, френските, немските и австрийските източници.13 Публикуваните документи на руската страна остават и до ден днешен неизчерпателни.

Друга отличителна особеност е изключително сложната структура на тази криза. Кубинската ракетна криза е достатъчно заплетена, макар в нея да има само двама главни герои (САЩ и СССР), плюс пълномощници и второстепенни играчи. В нашия случай обаче смисъла на историята за това как се стигна до тази война трябва да търсим в многостранните взаимодействия на пет автономни, еднакво важни играчи – Германия, Австро-Унгария, Франция, Русия и Великобритания – шест, ако добавим Италия, плюс други стратегически значими и еднакво автономни суверенни субекти, като например Османската империя и държавите от Балканския полуостров, регион на високо политическо напрежение и нестабилност в годините преди избухването на войната.

Допълнителни трудности се пораждат от факта, че процесите на правене на политика в държавите в разгара на кризата често далеч не са прозрачни. Някой може да определи юли 1914 г. като „международна“ криза, термин, който предполага набор от национални държави, възприемани като компактни, автономни, отделни играчи, като топки на билярдна маса. Обаче държавните структури, които генерират политика по време на кризата, са дълбоко разединени. Несигурността (която е налице сред историците и днес) е свързана с това къде точно сред различните висши служители е властта да оформят политиката. „Политиките“, или поне различните инициативи, които са в основата на определена политика, не идват непременно от върха на системата; те биха могли да произтекат от доста периферни звена в дипломатическия апарат, от военни командири, от министерски служители и дори от посланици, които често са политици по право.

Следователно запазените източници предлагат хаос от обещания, заплахи, планове и прогнози – а това, от своя страна, помага да се обясни защо избухването на тази война се оказва в основата на такова впечатляващо разнообразие от интерпретации. На практика няма гледна точка за зараждането на войната, която да не може да бъде подкрепена от набор от налични източници. А това, на свой ред, дава да се разбере защо литературата за „корените на Първата световна война“ е придобила такива огромни размери, че нито един историк (нито дори хипотетична личност, която добре владее всички необходими езици) не би могъл да се надява да я прочете, докато е жив – преди двайсет години прегледът на съвременната литература показа 25 000 книги и статии.14 Някои издания са фокусирани върху вината на една държава в ролята на „гнилата ябълка“ (Германия е най-популярна в този смисъл, но приписването на главната отговорност не е подминало нито една от великите сили); други поделят вината и търсят грешки в „системата“. Темата е достатъчно сложна и това подклажда непрекъснатото ѝ обсъждане. И наред с дебатите на историците, които са склонни да разсъждават върху въпросите за вината или отношенията между отделните играчи и структурните ограничения, се е оформило огромно разнообразие от коментари на международните отношения, в които централно място заемат категории като възпиране, разведряване и нехайство или възможни за универсализиране механизми като балансиране, договаряне и групиране. Въпреки че дебатът по този въпрос вече е почти стогодишен, няма причина да се смята, че се е изчерпал.15

Но макар дебатът да е толкова „стар“, темата все още е „свежа“ – в действителност днес тя е по-релевантна, отколкото преди двайсет или трийсет години. Промените в света около нас са променили нашата гледна точка за събитията от 1914 г. През 60-те – 80-те години на ХХ век в обществената информираност за събитията от 1914 се натрупва някакво особено очарование. Беше лесно да си представим бедствието на Европа „от онова лято“ като драма от едуардианската епоха. Отживелите ритуали и претрупаните униформи, „орнаментализмът“ на един свят, все още до голяма степен организиран около наследствената монархия, оказват дистанциращ ефект върху днешните спомени. Те сякаш подсказват, че главните герои са хора от друг, изчезнал свят. Плахо се прокрадва презумпцията, че ако върху шапките на актьорите е имало пищни зелени щраусови пера, то вероятно и техните мисли и мотиви са изглеждали по същия начин.16

И все пак това, което трябва да порази всеки читател от ХХI век, който следва хода на лятната криза от 1914 г., е нейната неподправена модерност. Тя започва с отряд от атентатори самоубийци и кавалкада от автомобили. Твърди се, че зад ексцесиите в Сараево стои терористична организация с култ към саможертвата, смъртта и отмъщението. Но тази терористична организация не е териториално обусловена; тя е без ясно географско или политическо местоположение, разпръсната в клетки отвъд политическите граници. Организацията е трудна за проследяване; връзките ѝ с всяко суверенно правителство са непреки, скрити и със сигурност е много трудно да бъде различена отстрани. Всъщност човек може дори да каже, че днес юли 1914 г. е по-малко отдалечен от нас – по-малко неясен – отколкото е бил през 80-те години на ХХ век. От края на Студената война насам системата на глобална биполярна стабилност отстъпва мястото си на по-сложна и непредсказуема съвкупност от сили, включително залязващи империи и раждащи се нови актьори – състояние на нещата, което подканва към сравнение с Европа от 1914 г. Тези промени в гледната точка ни карат да преосмислим историята за това как войната случи в Европа през 1914 г. Да приемем това предизвикателство не означава да възприемем вулгарния презентизъм, който осигурява римейк на миналото, за да отговори на нуждите на настоящето, а по-скоро да признаем онези особености на миналото, за които нашата променена гледна точка ще ни осигури по-ясна представа.

Сред тях е и балканският контекст на началото на войната. Сърбия с едно от онези бели петна в историографията на Юлската криза. Убийството в Сараево се третира в много източници просто като претекст, събитие със слабо влияние върху реалните сили, чието взаимодействие довежда до конфликта. В един отличен скорошен обзор на избухването на войната през 1914 г. авторите заявяват, че „убийствата [в Сараево] сами по себе си не причиняват нищо. Точно експлоатирането на това събитие докара народите до война“.17 Маргинализацията на сръбското, а оттам и на по-голямото балканско измерение на историята започва именно по време на Юлската криза, която се явява отговор на убийствата в Сараево. По-късно обаче тя преминава на друго ниво, навлизайки в геополитическа фаза, в която Сърбия и нейните действия заемат подчинена роля.

Нашият морален компас също е изместен. Фактът, че сръбскодоминираната Югославия се очертава като една от държавите победителки във войната, изглежда, че имплицитно оправдава постъпката на мъжа, който е натиснал спусъка на 28 юни – или поне това е мнението на югославските власти, които маркират мястото на деянието на убиеца с бронзовите му отпечатъци и плакет в чест на „първите стъпки към свободата на Югославия“. В епоха, когато националната идея е все още млада и изпълнена с очаквания, е налице интуитивна симпатия към южнославянския национализъм и малка доза съчувствие към тромавата мултинационална общност на хабсбургската империя. Югославските войни през 90-те години на ХХ век ни напомниха за преходността на балканския национализъм. След Сребреница и обсадата на Сараево стана по-трудно Сърбия да се разглежда само като обект или жертва на политиката на великите сили и по-лесно да се възприема сръбският национализъм като историческа сила сам по себе си. От гледна точка на днешния Европейски съюз ние сме склонни да се отнасяме с повече съчувствие – или поне не толкова презрително, отколкото сме свикнали – към изчезналият имперски микс на хабсбургската Австро-Унгария.

И накрая ще кажа, че днес може би не е толкова очевидно, че трябва да престанем да възприемаме двете убийства в Сараево просто като злополука, която няма капацитета да носи реална причинна връзка. Нападението срещу Световния търговски център през септември 2001 г. е пример за това как едно изолирано, символично събитие – колкото и дълбоко да се вписва в по-големите исторически процеси – може безвъзвратно да промени политиката, като направи старите възможни ходове остарели, а новите зареди с непредвидена неотложност. Поставянето на Сараево и на Балканите отново в центъра на историята не означава, че демонизираме сърбите и техните държавници, нито пък ни освобождава от задължението да разберем какви сили действат върху и сред тези сръбски политици, висши служители и активисти, чието поведение и решения помогнаха да се определи какви последствия ще имат убийствата в Сараево.

Тази книга се стреми да разгледа Юлската криза от 1914 г. като съвременно събитие, най-сложното в днешните модерни времена, може би и във всички предходни досега. Тя не се занимава толкова с това защо се стигна до вой­ната, а по-скоро как се стигна дотам. Разбира се, въпросите „защо“ и „как“ са логично свързани, но ни водят в различни посоки. Въпросът „как“ ни подканва да се вгледаме внимателно в последователностите от вза­и­мо­действия, които произвеждат определени резултати. От друга стра­на, въпросът „защо“ ни подтиква да търсим отдалечени във времето ка­те­го­рични причини: империализъм, национализъм, въоръжение, съю­зи, стабилно финансиране, идеи за национална чест, механизма на мо­би­ли­за­цията. Подходът „защо“ внася определена аналитична яснота, но има и изкривяващ ефект, защото създава илюзията за постоянно нарастващ натиск на причината и следствието; факторите се натрупват един след друг, като оставят на втори план събитията; политическите действащи лица се превръщат в обикновени изпълнители на отдавна утвърдени и неподвластни на контрола им сили.

В случая обаче историята, която тази книга разказва, е наситена с всякаква деятелност. Главните действащи лица, които вземат решения – крале, императори, външни министри, посланици, военачалници и множество по-нискостоящи длъжностни лица – подхождат към опасността с внимателни, премерени стъпки. Избухването на война е кулминация от поредица от решения, взети от политически актьори с осъзнати цели, които са могли в известна степен да си направят самоанализ, да помислят върху възможните варианти и да си изработят възможно най-верните преценки въз основа на най-добрата информация, с която разполагат. Национализъм, оръжие, съюзи и финансиране – това са все части от разказа, но те могат да носят и обяснителен заряд, стига да бъдат разглеждани като фактори за решенията, които – взети заедно – довеждат до избухването на войната.

Един български историк, който изследва Балканските войни, наскоро от­бе­ляза, че „щом зададем въпроса „защо“, вината се превръща във фокус на вниманието“.18 Въпросът за вината и отговорността за избухването на вой­ната влиза в този разказ още преди войната да е започнала. Всички източници са пълни с приписване на вина (това е бил един свят, в който страните винаги са приписвали агресивните намерения на противника, а отбранителните намерения – на себе си), а решението, постановено по силата на член 231 от Договора от Версай, осигурява неувяхваща популярност на въпроса за „вината за войната“. Тук също фокусирането върху въпроса „как“ предлага алтернативен подход: пътешествие през събитията, чийто двигател не е необходимостта да се обвини тази или онази държава или личност, а по-скоро да се идентифицират решенията, които довеждат до войната, и да станат ясни мотивите или емоциите в основата им. Това не означава, че въпросите, свързани с отговорността, напълно са изключени от дискусията – целта е по-скоро сред възможните отговори „как“ да се получат повече отговори „защо“, вместо обратното.

Тази книга разказва историята за това как войната дойде в континентална Европа. Тя проследява хода на събитията в многопластов разказ, обхващащ най-важните центрове, където се вземат решенията във Виена, Берлин, Санкт Петербург, Париж, Лондон и Белград, с кратки „екскурзии“ до Рим, Константинопол и София. Книгата е разделена на три части. Част I се фокусира върху двата противника, Сърбия и Австро-Унгария, чиято кавга запалва конфликта от действията им до навечерието на убийствата в Сараево. Част II изоставя разказването, за да зададе четири въпроса в четири глави. Как се стига до поляризацията на Европа в противоположни блокове на съюза? Как правителствата на европейските държави правят външна политика? Как Балканите – периферен район, далеч от европейските центрове на власт и богатство – се оказват сцена на криза от такъв мащаб? Как една международна система, която сякаш навлиза в ерата на разведряването, произвежда обща война? Част III започва с убийствата в Сараево и предлага разказ за самата Юлска криза, като разглежда взаимодействието между ключовите центрове за вземане на решения и изяснява техните сметки, недоразумения и решения, които вкарват кризата от една фаза в друга.

Централният аргумент в тази книга е, че събитията от юли 1914 г. имат смисъл само тогава, когато внесем яснота за пътя, който са изминали главните играчи и който е в основата на решенията им. За да се получи това, трябва да направим нещо повече от това само да разгледаме последователността на международните „кризи“, предхождащи избухването на войната – трябва да разберем как тези събития са били преживени и вплетени в разкази, които структурират възприятията и мотивират поведението. Защо мъжете, чиито решения тласват Европа във война, се държат и виждат нещата точно по този начин? Как чувството за страх и предчувствие, което прозира в толкова много от източниците, се свързва с арогантността и прекалената самоувереност, с които се сблъскваме – често в едни и същи личности? Защо такива екзотични характеристики на предвоенната сцена, като Албанския въпрос и Българския заем, имат толкова голямо значение и как са се слели в главите на онези, които държат в ръцете си политическата власт? Когато лицата, вземащи решения, са обсъждали международното положение или външните заплахи, дали са виждали реалността, или просто проекция на своите собствени страхове и желанията на своите опоненти, или и двете? Целта е да реконструираме възможно най-добре динамичните отправни точки за решенията, които вземат ключовите участници преди и през лятото на 1914 г.

Според някои от най-интересните нови публикации за тази война, освен че далеч не е била неизбежна, тя всъщност е била „невероятна“ – най-мал­ко­то, докато не е станала факт.19 От това би следвало, че конфликтът не е бил следствие от влошаване в дългосрочен план, а по-скоро на краткосроч­-

ни сътресения на международната система. Независимо дали някой ще приеме това мнение или не, то внася в разказа елемент на непредвидимост. Вярно е също, че докато някои от събитията, които разглеждам в тази книга, като че ли недвусмислено сочат към това, което действително се случва през 1914 г., има и други вектори на предвоенната промяна, които предлагат различни, неосъзнати резултати. С оглед на това, книгата има за цел да покаже как се подрежда пъзелът на причинно-следствената връзка и вече подреден, как позволява войната да стане реалност – да разкаже, без да се налага. Опитвам се да не пропускам факта, че хората, събитията и силите, описани в тази книга, носят в себе си семената на други, може би не толкова ужасни бъдещи събития.

Свързани заглавия

Фундаментално изследване за Първата световна война излиза на български

„Лунатици. Как Европа прекрачи прага на Първата световна война“ тук

Прочетете още

Cover-Myje-bez-jeni

„Мъже без жени“ от Харуки Мураками

По думите на Мураками, писането на романи е като да садиш гора, докато творенето на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *