Смел и изкусителен – идва нов трилър от Робърт Харис

Писателят преподрежда света в книгите си

„Пропаст“ също ни показва едно донякъде различно минало – най-вече заради прозренията на автора за начина, по който се прави политика. Макар че по новия му трилър съдим и за друго… Политиката и политиците са способни единствено да заменят един проблем с друг.

Ето ни и сега в навечерието на Първата световна война – вместо към стратегии и смели планове обаче Робърт Харис ни повежда в неочаквана посока. Пред нас се разкрива интимната кореспонденция на Хърбърт Хенри Аскуит, който е рекордно дълго на поста министър-председател на Великобритания в онези времена. 60-ина годишният мъж обаче живее с представата за 26-годишната Вениша, потомствена аристократка, която дружала по онова време с дъщерята на Аскуит – Вайълет Бонам Картър. Държавният мъж запова да споделя с младата привлекателна жена не просто еротични въжделения, ами и много от секретната информация, с която разполага, търсейки опора и дори съвет.

Робърт Харис е блестящ по страниците на „Пропаст“ – писателят ловко смесва реалната история на онези времена с фикцията на всекидневния живот на своите герои. Любовната кореспонденция придава на книгата оригиналност, на каквато е способен само той!

Любопитното е, че самите писма, част от които Харис цитира по съвсем автентичен начин, се съхраняват до днес в Бодлиевата библиотека на Оксфорд. Общо те наброяват около 500. Писателят взима много от фактите в тях, но останалото, главно еротичния дух, пресъздава по един убедителен начин… сякаш сме застанали посред тази необичайна двойка, която може би води страната към война или пък към спасение.

„Пропаст“ е и прекрасно вглеждане в онази епоха, с нейните големи герои и проблеми, а сякаш в огледалото на романа съглеждаме мъничко и от нашето настояще и един от евентуалните начини, по които може да са подреди светът ни. Защото понякога големите събития са предшествани от дребни детайли. Робърт Харис ни го напомня.

Голяма част от трилъра е изградена по действителни събития, колкото и неудобни да са те – дори сега повече от век след описаната в „Пропаст“ епоха

Ето и откъс от книгата – в превод на Милко Стоименов

Беше четвъртък, късно утро в началото на юли 1914 г. Млада жена с влажна черна коса и дълги крака вървеше по Оксфорд Стрийт в посока от Серпентината в Хайд Парк към „Марлебоун“. В едната си ръка държеше капела от кремав лен, а в другата – все още мокър бански костюм и копринени чорапи, навити на топка и пъхнати в морскосиня плажна кърпа.

Макар очевидно да бързаше, младата жена не подтичваше – тротоарите бяха нагорещени от слънцето, по тях сновяха твърде много минувачи, а и не обичаше да изглежда напрегната и запъхтяна. И все пак крачеше бързо, висока и стройна, вдигнала глава и така устремена напред, че повечето хора инстинктивно се отдръпваха от пътя ѝ.

Малко след дванайсет часа тя свърна по Мансфилд Стрийт и пред нея изникна великолепна къща в джорджиански стил, лондонската резиденция на нейните родители.

От отсрещната страна на улицата пощальонът, който правеше обедната си обиколка, тъкмо бе застанал на стъпалата пред друга внушителна къща с бяла фасада и двойна врата и търсеше нещо в чантата си.

С малко късмет младата жена щеше да пристигне точно навреме.

Тя пресече улицата, поздрави пощальона, заобиколи го, изкачи стъпалата пред широката входна врата и се озова в душния летен сумрак на фоайето.

Пощата лежеше в телената кошничка, закачена под процепа на вратата.

Младата жена извади познатия плик секунди преди от вътрешността на къщата да се появи прислужник, който да отнесе пощата на баща ѝ. Тя скри писмото в капелата си, връчи на прислужника останалата част от кореспонденцията и тръгна нагоре по стълбите. Едва бе изкачила половината стъпала, когато от салона долетя гласът на майка ѝ лейди Шефилд:

– Как беше на басейна, миличка?

– Божествено! – отвърна младата жена, без да забавя крачка.

Затвори вратата на стаята си, пусна на пода нещата, които държеше, метна капелата на тоалетката, съблече роклята си през главата и се хвърли на леглото.

Легнала по гръб, тя вдигна плика с двете си ръце.

Г-ца Вениша Стенли

Мансфилд Стрийт №18,

Портланд Плейс, Лондон

Пъхна показалец под ъгъла на капачето, разкъса плика и извади един-единствен лист дебела хартия, сгънат на две и с дата от същия ден.

2 юли 1914 г.

Тази сутрин съм в далеч по-добро разположение на духа благодарение най-вече на теб. Надявам се да не съм ти развалил настроението вчера. Ти беше толкова мила и отзивчива и ми помогна както винаги. Благодаря ти от цялото си сърце. Предполагам, че в този момент плуваш някъде в компанията на лейди Скот. А мен ме очаква поредният скучен ден, включително аудиенция при Краля в 16:30 ч. Отолайн ме покани на вечеря, затова може и да успея да те зърна поне за миг… Бог да те благослови, скъпа.

Писмото не беше подписано. Напоследък беше станал по-предпазлив и не споменаваше нито нейното, нито своето име.

Вениша го прочете отново. Той очакваше незабавен отговор и щеше да се изнерви, ако не го получеше, макар от раздялата им вчера да не се бе случило нищо интересно. Тя отнесе писмото до тоалетката, седна, огледа без особен интерес лицето си в огледалото и извади лист хартия. Разви капачката на автоматичната си писалка, замисли се за миг и започна да пише бързо.

Току-що се прибрах след доста освежаващо плуване в Серпентината с Катлийн. Признавам, че апатичният ми бруст изобщо не може да се сравнява с нейния енергичен кроул. Трябва да отбележа, че общувахме цял час, без тя да спомене покойния си съпруг или Южния полюс. Истински рекорд, нали? Водата беше приятно хладна, макар да имаше твърде много хора. Какво лято! Горещо като преди три години. Толкова съм щастлива, че те намирам в по-ведро настроение. Не се съмнявам, че ще се справиш с Ирландския въпрос, колкото и заплетен да е. Ти винаги се справяш. Скъпи, не могада дойда у Отолайн тази вечер, тъй като обещах на Едуард и Казака да се включа в техния вечерен круиз от „Уестминстър“ до Кю Гардънс. Знаеш, че предпочитам да прекарам това време с теб. Ще се видим утре.

С цялата ми любов

Бързото писане не се отрази на характерния ѝ стилен калиграфски почерк, красив и ясен, излязъл сякаш от печатарска преса. Тя също не подписа писмото. Подухна лекичко още влажното мастило, написа адреса – До министър-председателя, Даунинг Стрийт №10, Лондон, – залепи марка от едно пени и повика Едит, своята надеждна и дискретна прислужница от германско-швейцарски произход. През 1914 г. пощенските служби в Лондон разнасяха кореспонденцията дванайсет пъти дневно.