Лира Литературно-рекламна Агенция
Кое е за предпочитане, да живееш със спомените и миналото, или да тънеш в мъглата на забравата и да гледаш само напред? Възможно ли е един човек, цял един народ да забрави поуките от преживяното, които освен болка носят мъдрост и сила?
След 10 години мълчание Казуо Ишигуро, определян като най-добрия и оригинален писател на своето поколение с книги като „Остатъкът от деня” (награда „Букър”) и „Никога не ме оставяй”, продавани в милионни тиражи, се завръща с невероятен роман за времето непосредствено след Крал Артур.
Римляните са си тръгнали. Британия тъне в разруха. Но поне войната, опустошила страната, е останала в миналото. Въпреки опасностите едно възрастно семейство поема на пътешествие в мъглата с надеждата да намери сина си, когото не е виждало от години. Ала открива забравените истини за паметта, за любовта, за войната. Силни, разтърсващи, безпощадни.
ЗА АВТОРА
Казуо Ишигуро е роден точно преди 60 години в Нагасаки, Япония.
– Едва петгодишен отива да живее във Великобритания, където баща му, океанолог, е поканен да се включи в научноизследователски екип.
– Пише само на английски, което не пречи в книгите му да се долавя изчистеният, минималистичен стил на традиционната японска литература.
– Автор е на шест романа, три от които са излизали на български
– Четири пъти е предлаган за „Букър“, най-престижната литературна награда в англоезичния свят. Печели я с „Остатъкът от деня“
– Още първото издание на два от романите му „Остатъкът от деня“ и „Никога не ме оставяй“, се разпродава в тираж всяко от над ЕДИН МИЛИОН екземпляра.
– Три от творбите му са екранизирани с огромен успех. „Остатъкът от деня“ е номиниран за „Оскар“ в осем категории
ОТКЪС
Тез черни вдовици… За какво му беше на Бог да ги праща пред мен на планинската пътека? Да не би да иска да изпита смирението ми? Не му ли стига, че пред очите му спасих милите старци и раненото момче, като посякох дяволския пес, а после, щом подремнах няма и час на влажната от росата шума, отново бях на крака, и то за какво – за да науча, че задачата ми още не е изпълнена и с Хорас пак трябва да поемем на път, не надолу да потърсим подслон в някое село, а нагоре по поредната стръмна пътека под свъсеното небе? Но въпреки това той е пратил тези вдовици на пътя ми, няма и капчица съмнение, и добре направих, че бях любезен с тях. Дори когато паднаха до там да ме обсипват с хули и да хвърлят буци пръст по задницата на Хорас – като че ли могат да го подплашат да препусне като младо жребче в галоп! – не се и обърнах да ги погледна, а се наведох да прошепна в ухото на Хорас, че трябва да понесем това изпитание, понеже ни очаква още по-голямо горе на върха, където вече се събираха буреносни облаци. А и тези състарени жени с развети дрипи навремето са били невинни девици, някои от тях са били красиви и миловидни или най-малкото млади, което е същото за мъжкото око. Не беше ли такава и онази, дето понякога ме навестява в мислите ми, когато пред мен се простира безлюдна самотна пустош, която човек не може да прекоси за цял мрачен есенен ден? Не беше хубавица, но на мен ми се виждаше прелестна. Само веднъж я зърнах, бях млад, и дали я заговорих изобщо? Ала въпреки това тя понякога изплува в ума ми и навярно се мярка и в сънищата, тъй като често се събуждам с необяснимо доволство, макар че сънуваното избледнява бързо, още преди да го съзра.
Усещах все още неизтлялата радост от точно такова чувство, когато сутринта Хорас дойде да ме събуди, като потропваше с копито по меката шума, където бях легнал след нощните премеждия. Много добре знае, че вече не съм толкова издръжлив и че след такава нощ ми е трудно да дремна час и отново да скоча на седлото. И въпреки това, щом слънцето се вдигна над сенчестия покров на дърветата, Хорас не ме остави да спя повече. Потропва с копито, докато не се надигах с мърморене. Проклета броня! От какво толкова ме е предпазила? Най-много от една-две дребни рани. На меча, не на бронята трябва да съм благодарен за дълголетното си здраве. Станах и огледах листата наоколо. Защо се ронят така, макар лятото още да не е отминало? Дали дърветата не започват да креят още докато ни дават сянка? Един слънчев лъч се беше промушил през високите клони и падаше на муцуната на Хорас, и аз гледах как конят разтърсва глава, сякаш прогонва нахална муха. И на него не му е било спокойно нощес, наострял е уши при всяко шумване в гората, чудел се е към каква опасност се е отправил рицарят му. И макар да му бях сърдит, че ме е събудил толкова рано, пристъпих към него, хванах нежно с две ръце шията му и за миг зарових лице в гривата. Паднал му се е твърде строг стопанин. Пришпорвам го, макар да знам, че е уморен, ругая го без причина. И тези железа са тежко бреме колкото за мен, толкова и за него. Колко ли ни остава да яздим заедно? Потупах го леко и му казах:
– Скоро ще стигнем в някое село и там ще закусиш, както се полага.
Рекох му така, защото мислех, че въпросът с господаря Уистан е решен. Но тъкмо бяхме тръгнали, още не бяхме излезли от гората, и срещнахме един раздърпан монах със скъсани обуща, който бързаше към стана на лорд Бренъс и какво ни каза той, господарят Уистан се бил измъкнал от манастира, преследвачите му били мъртви и от повечето от тях били останали само овъглени кости. Какъв мъж! Чудно защо сърцето ми се изпълни с радост при тази вест, макар тя да поставя отново пред мен тежката задача, която смятах, че вече е зад гърба ни. Тъй че с Хорас прогонихме надеждите за сено, печено месо и добра компания и отново се закатерихме нагоре. Добре поне, че подминахме проклетия манастир. Не мога да си кривя душата обаче, наистина се радвам, че господарят Уистан не е загинал от ръцете на монасите и подлия Бренъс. Какъв мъж! Ако продължава да пролива тъй кръв, Севърн ще прелее! Бил ранен, рече опърпаният монах, но можеш ли да разчиташ, че човек като господаря Уистан ще легне да умре кротко? Глупаво направих, че позволих на малкия Едуин да хукне натам, кой би се обзаложил сега, че двамата няма да се намерят? Да, глупаво беше това, ала бях уморен, а и през ум не ми минаваше, че господарят Уистан може да се спаси. Какъв мъж! Ако беше по наше време, щеше да спечели сърцето на Артур, нищо, че е саксонец. Дори и най-добрите ни рицари щяха да се страхуват да се изправят срещу него. Но вчера, докато го гледах в схватката с войника на Бренъс, май мярнах една дребна слабост в лявата му страна. Или просто е била хитринка за онзи миг? Ако го видя още веднъж да се бие, ще съм по-сигурен. Ала все пак той е умел воин, само рицар на Артур би го забелязал, но така ми се стори, докато ги наблюдавах. И си казах, погледни, един дребен пропуск от лявата страна. Някой прозорлив противник би могъл да се възползва. И все пак кой от нас не би го уважавал?
Но защо тези черни вдовици се появиха на пътя ни? Да не би денят ни да е бил твърде спокоен? Или пък търпението ни не е било достатъчно подложено на изпитание? Ще спрем на билото, тъкмо разправях на Хорас, докато изкачвахме хълма. Ще спрем да си починем, макар да се събират черни облаци и най-вероятно ще ни застигне буря. Дори и да няма дървета, ще седна направо сред хилавия пирен. А когато най-сетне пътеката тръгна по равно, какво да видим: огромни птици, накацали по скалите, надигнаха се като една, но отлетяха не в притъмнялото небе, а към нас. И тогава осъзнах, че не са птици, а старици с развети от вятъра наметки, които преграждат пътеката пред нас.
Свързани заглавия
„Погребаният великан” на Ишигуро е вече в българските книжарници
Казуо Ишигуро: Учебниците са пример как някой се опитва да контролира обществената памет
„Погребаният великан” на Ишигуро излиза на български веднага след световната му премиера
Новите книги на Ишигуро, Тони Морисън, Модиано, Кундера и Франзен са най-очаквани през 2015 г.
„Остатъкът от деня“ от Казуо Ишигуро (ревю)
Казуо Ишигуро: Японските филми са оказали силно влияние върху мен, но не и японските книги
„Остатъкът от деня” от Казуо Ишигуро (откъс и анотация)
„Лабиринт“ готви ново издание на „Остатъкът от деня“ на Ишигуро
Новите книги на Ишигуро, Тони Морисън, Модиано, Кундера и Франзен са най-очаквани през 2015 г.
Книги от Ишигуро тук
„Погребаният великан” тук
