Начало / Критика / Тъжна и много красива книга за любовта, приятелството и саможертвата

Тъжна и много красива книга за любовта, приятелството и саможертвата

Мариета Иванова, Хеликон Русе

199696_bЗа човешките права, смисъла на съществуването, приятелството, прошката, британската въздържаност и японската чувствителност.

“Never Let Me Go” vs. “Watashi wo Hanasanaide” и Джуди Бриджуотър

Много дълго отбягвах Казуо Ишигуро. Имам емоционални спирачки, към хора, които гравитират между двете крайности, въпреки че аз самата съм такава… Японец или англичанин, тъга или щастие, оптимизъм или песимизъм, но преди две или три години, преди Харума Миура* да сложи край на живота си, реших че, ако някога прочета нещо от Ишигуро то ще е именно “Никога не ме оставяй”.

Това е една тъжна и много красива книга за любовта, приятелството и саможертвата. Често определяна като антиутопия, по мое мнение тази история е толкова истинска, че чак ти нагарча.

Сега, представете си, че краят на нелечимите болести е настъпил, а средната продължителност на живота се е увеличила с до двайсет години и всичко това е в резултат на усъвършенстването на клонирането и производството (да, производството) на клонинги, чието съществуване е с едничката цел да осигуряват здрави органи за трансплантиране на нуждаещите се. Звучи хубаво да спрем да се боим от смъртта на плътта, нали? Или пък не? Редно ли е да си играем на Господ? Това не унищожава ли човещината в душите ни? И, ако прекрачим всички граници, потъпчем всички човешки права и заглушим угризенията на съвестта си, тогава с какво сме по-достойни от животните например? Кое ни дава правото да сме тук и сега повече от онези, чиито права сме потъпкали? Свобода и сигурност; свобода на мисълта, съвестта и религията; зачитане на личния живот; свобода на словото. Свобода да обичаш, да имаш семейство, да живееш според своите желания и най-вече да си щастлив – това според мен е основната идея на романа на Нобеловия лауреат Казуо Ишигуро – свободата във всичките ѝ форми.

Кати, Рут и  Томи израстват в интернат за клонинги – донори на органи в усамотена част на Англия. Интернатът е специален. Децата, отглеждани в него също. Знаят го всички и сред клонингите от останалите интернати се носят легенди за привилегиите, на които се радват възпитаниците на Хейлшам. Те се възпитават хуманно, като истински (да, истински) деца. До една определена възраст те растат неподозиращи, че са създадени в лаборатория, а не са плод на любовта между мъж и жена. Впоследствие възпитателите им ги информират за целта на съществуването им, но междувременно те изучават природни, хуманитарни науки и изкуства; възпитават се в уважение към другите и трезво гражданско съзнание. Звучи като съвсем обикновено училище за нормални деца, нали?

Кати е мъдра, чувствителна, но понякога наивна. Тя е верен приятел с огромно, но ранимо сърце. Нещото, от което се страхува Рут най-много е самотата. Да не бъде изоставена. Неистово жадува да бъде обичана. Разбрах го малко след средата на книгата. Дотогава мислех, че е просто егоист, който не умее да губи и иска винаги да контролира хората около себе си. Но нейният образ всъщност е много дълбок. Смея да кажа, че ме докосна много повече от всички останали образи в книгата. Рут копнее за истински приятели толкова силно, че е готова да раздели единствените си такива само, за да не остане сама, а завистта, която изплува на повърхността, всъщност е нищо повече от потребността на едно самотно дете да бъде обичано. Когато не знаеш как да се справиш с емоциите и потребностите си и няма кой да ти покаже как да го направиш, завистта лесно си проправя път в сърцето ти. Томи е отбягван и понякога тормозен от останалите момчета в Хейлшам и Кати се превръща в негов първи и най-добър приятел. Кати обича Томи тихо, плахо. Таи идеята за него в най-съкровените кътчета на душата си. Томи обича Кати. Само Кати. Но бидейки клонинги – донори на органи, животът им е вече предначертан.

Казуо Ишигуро е многообразен в жанровете, в които създава световете си, но стилът му е разпознаваем във всички – стегнат, обран по британски и поетичен по японски. За да е пълноценен актът на четене на негова книга, човек трябва да носи в себе си една специфична емоционалност и мисловна нагласа. Както когато стоиш на кея привечер, седнал си на любимата си пейка и в целия свят не съществува нищо друго освен залязващото слънце и тихите вълни на Дунав – заливат те идилия, комфорт и спокойствие, реката отмива всичките ти грижи, а цветовете на залеза са толкова красиви, че очите ти се пълнят със сълзи.

“Never Let Me Go” vs. “Watashi wo Hanasanaide” и Джуди Бриджуотър

181576.1024x576По романа на нобелиста Ишигуро „Никога не ме оставяй“ има две екранизации – британска и японска. Британската е от 2010 година с участието на добре познатите на киноманите Кери Мълиган, Кийра Найтли и Андрю Гарфийлд. Филмът е с продължителност малко повече от час и трийсет минути, в които създателите му са концентрирали усилията си над любовния триъгълник Кати – Томи – Рут. Няма лошо. Любовта е вечна тема, както в литературата, така и в киното. Филмът е добре направен, главните роли са изиграни брилянтно, но нали знаете онова правило, че книгата е по-хубава от филма? Е, и тук важи с пълна сила и, ако не бях прочела книгата, щях да съм луда по филма, но уви. Самият факт, че във филма е пропуснат един от най-най-ключовите моменти в книгата, слага британската екранизация в графа „едно гледане ми стига“ в списъка ми с филми по книги. Ако трябва да дам обща оценка по десетобалната скала, както в големите киноплатформи, тя би била 7/10, взимайки предвид само филма и абстрахирайки се от книгата.

4222_bgНа другата крайност е японската екранизация „Watashi wo Hanasanaide“от 2016 година. Събрали целия роман в десет епизода по час и десет минути, японците залагат първо на идеята за свободата (гореспоменатата свобода във всичките ѝ форми) и след това на романтичната връзка Киоко (Кати) –Томо (Томи) – Миуа (Рут). Основно нещото, което ми направи впечатление беше, че книгата е проследена много подробно. Онова меланхолично чувство, което ме беше обзело, докато четях книгата, ме обзе и докато гледах сериала. Имаше го и в британския филм, но не през цялото време и само в един, два момента. Дори припевът на песента дала името на романа беше спазен. Нещо, което не беше направено в британската версия. Но за песента ще говоря след малко. Тук трябва да спомена, че в японската версия има един добавен герой, чийто образ дава гласност на основната тема на романа, нещо което само е маркирано там, но лежи в основата му и се усеща болезнено стига да умееш да четеш между редовете. Общата ми оценка за тази екранизация е 9/10, защото моментите със самия акт на отделянето на органите от собственика им ми дойде в повече. Да, японската версия е доста… натуралистична, но предполагам, че и в това си има символика – да изживееш целия си живот с ясната мисъл, че си култивиран, за да живее друг и в същия момент да пролееш съзнателно кръвта си пред стотици хора, за да покажеш, че си истинско човешко същество, носиш душа, страдаш, мечтаеш и желаеш да живееш въпреки вече предначертаната си съдба. „Ние умираме, за да живеете вие“ – върховна саможертва за непознат.

Джуди Бриджуотър, както и песента ѝ „Никога не ме оставяй“, припева в частност, са родени от въображението на Казуо Ишигуро. Така, бидейки нереални и двете подлежат на манипулация от режисьора на съответната екранизация. Това го преглътнах някак, въпреки че на няколко пъти връщах британския и японския филм назад, за да я изслушам внимателно. Нещото, което в случая ме подразни, беше как европейците неглижираха една случка със самия физически носител на песента. Случка, която дава изключително важна насока и информация на читателя/зрителя за отношенията между Кати и Томи и респективно между Кати и Рут. Сантименталното ми Аз не може да приеме пренебрегването на този елемент.

В заключение ще кажа, че книгата беше прекрасна! И все пак не съм сигурна дали точно в този момент искам да продължа с нещо друго на Ишигуро. Има автори, които четеш в определен душевен период и за тях ти трябва предварителна ментална подготовка. Мисля, че за мен Казуо Ишигуро се оказа един от тях. И все пак, препоръчвам „Никога не ме оставяй“ на всички, които обичат красивата литература; на всички, които искат да усетят онова специално бодване в сърцето; на всички, които вярват, че този живот е нещо повече от обикновено съществуване.

„Все си мисля за една река с вода, която тече много бързо. И за двама души във водата, които се опитват да се задържат, стискат се с все сила, но накрая не издържат. Течението е прекалено силно. Трябва да се пуснат, да се разделят. Ние сме като тях. Жалко, Кат, защото цял живот сме се обичали. Но накрая не можем да останем заедно.“

Превод: Мария Донева, ИК „Лабиринт“, 2016 г.

*Харума Миура е актьор, един от любимите млади таланти на Япония, отличен с няколко награди за играта си и популярен с въздействащите си образи. Той изпълнява ролята на Томи в японската екранизация на „Никога не ме оставяй“. През 2020 година се самоубива след няколко години безуспешна борба с депресията.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Elif

Любимите 10 книги на Елиф Шафак

В списъка ѝ има приказки, класика и съвременни романи От години книжарите от One Grand …