Лира Литературно-рекламна Агенция
Говорим с писателя Христо Добротинов, чийто книги имат
освен художествена и просветителска функция
Той е роден във Велико Търново през 1952 г. По образование юрист, дълги години е заемал дипломатически постове към МВнР. Член е на СБП и на българския ПЕН център. Негови творби са преведени на руски, турски, немски, полски. През 2020 г. сборникът на Христо Добротинов „В търсене на холивудския прислужник“ спечели наградата за проза на Съюза на българските писатели, през 2022 г. авторът получи Националната награда „Христо Г. Данов“ за романа си „Светулките ще ти покажат пътя“.
– Г-н Добротинов, идеята за новия ви роман „Стряха. Приказката като живот“ внезапно ли се появи, или дълго отлежаваше у вас?
– Много фактори се съчетават – от спомени, видяно, прочетено. Но конкретен център на всичко стана едно издание на „Приказен свят“ на Ангел Каралийчев от 1954 г. с тъмножълта, плетена корица и червен правоъгълник на заглавието. Никога не тръгвам от предварителни схеми – както животът, така и литературата ги отхвърлят. „Стряха“ е историята на моето поколение и на поколението на моите родители. Като всяка история, в нея през призмата на романа е вплетено личното и историческото време. Това познавам, за това са ми разказвали, за това пиша. Ако един автор разполага с достатъчно жизнен материал и „гази“ в дълбоката вода, а не цапа по плитчините, книгата може да стане не само убедителна, но и да накара читателите да заживеят с героите ù.
– Какво казват хората, които вече са прочели вашата?
– Радвам се, поне по досегашните отзиви, че ги увлича, а едновременно – нещо, което никога не съм целял – дава повод за размисъл. Казаха ми също, че „Стряха“ не е роман, свличащ се по политкоректното русло. На обикновен език това означава, че няма самоцензура и нагаждане. Дано да е така.
– Както в предишния ви роман „Светулките ще ти покажат пътя“, и тук разполагате повествованието в дълъг времеви период – от 1933 г. до наши дни. Защо такъв обхват?
– Вярно, че е рисковано да разкажеш почти цял век чрез героите на един роман. Но по-дългите времеви периоди дават възможност за развитие на характерите, за сравнения, за условни връщания към началото, за поглед надолу от по-високия кръг на спиралата, за пресичания на миналото, настоящето и бъдещето. И „Светулките…“ и „Стряха“ представляват набор от цветни стъкълца, като в ония мукавени тръби, които се продаваха по някогашните панаири. Всеки от героите на „Стряха“ е участник и в същото време отражение във времевите жалони в историята на България – и Х., и учителката по литература, и бабата и дядото на Х., и неудачният доцент Васко, и родената в Рим Лучия, и поетът с постоянния катарзис, и изгряващата звезда на бившето русоляво ченге и съученичката на Х. – горд собственик на къща на гости, и актрисата Василена, която вижда саможертвата като водевил.
– Как писателят Ангел Каралийчев се вписва в живота на главния герой, който ми беше странно, че сте оставили само с инициала Х.?
– За мен Ангел Каралийчев е най-големият български писател. Неговите приказки съхраняват паметта, родината, човещината, българския език. Те възпитават, децата израстват – или трябва да израстват – с тези приказки. Това става и с главния герой Х., орисан с приказките на Каралийчев, които предопределят постъпките в живота му. До голяма степен „Стряха“ е израз на почит и преклонение към този писател, затова той като реален герой е мярка за всичко, което се случва в романа. Представял съм си как у нас се създава дом на героите на Каралийчев, както датчаните са направили музей на Андерсен – с восъчни фигури, с аудиовизия и прочие. Аз не бих искал да се превърнем в Омировото племе лотофаги, лишени от минало, щастливи, радостни и глупави. Вярно е, че паметта обременява. Но вярно е също, че тя остава с книгите. Тези, които са тръгнали да горят, да затварят, да налагат определена догма и да изолират отклоняващите се от нея, не са прокопсали. Що се отнася до родината – Х. се пита дали тя е подвластна на идеята, или идеята на Родината. И дали съществува вечна родина, такава, каквато никой не би посмял да предаде.
А защо съм го обозначил само с Х. – не знам. Може би конкретно име би ограничило представите на читателя. Всеки познава по някой Иван или Петър. Докато Х. остава с високия си ръст, с надупченото си от младежки белези лице, с отстояването на личните си истини – повече черти едва ли са необходими. Не за първи път използвам този инициал. Ако прочетете новелата „В търсене на холивудския прислужник“ от едноименния сборник, ще го срещнете отново.
– Мен изключително ме грабна историята за короната на паметника „Майка България“ в центъра на Велико Търново. Бихте ли я разказали за читателите с няколко думи? Аз не знаех, че това е истински случай, ако не беше вплетена във вашата книга.
– Всъщност няма нищо изключително в реалната история на короната на паметника. Тя е поставена на главата на основната фигура – Майка България, още с построяването на монумента – през 1935 г., като символ на царстващата династия в България. След 9 септември 1944 г. е свалена, тъй като е счетена за израз на вече отменената монархия. След политическите промени през 1989 г. е върната на старото ù място. През 2012 г. е реставрирана и позлатена и тъкмо в този вид можете да я видите днес. Разбира се, разказът за короната – нейното отливане от дядото на главния герой Х. и последващите перипетии, тук не е документален. Важното е, че той звучи достоверно и е възможен, а героите са ви станали интересни и са ви въвлекли сами в този въображаем свят.
– Уместно ли е да направим връзка между съдбите на търновския паметник и ПСА в София, който напоследък раздели нашето общество?
– Не, аз не бих направил подобно сравнение. „Стряха“ написах преди две години. Но все пак, ако читателите проявят интерес и прочетат историята на короната от нейното отливане до позлатяването ù, могат да открият повече неща от това, което съм си мислил по време на писането на „Стряха“. По начало играта с паметниците и символите е опасна игра, тя не е от днес, не е от вчера – да си спомним иконоборството във Византия през 8 век. Единственият последователен герой в историята с короната е дядото на Х., който, нарушавайки канона, вплита умело житните класове в бурбонските лилии на царския, а по това време и национален символ.
– Вие имате дългогодишна дипломатическа кариера. Как се отрази този опит на вашето писане и не се ли изкушавате да го предадете чрез документалистика, мемоари, дори наръчник със съвети към следващите поколения?
– Не виждам пряка връзка между писането и професията/занаята, с който човек си изкарва хляба, освен в опасността занаятът, какъвто и да е той, да изтрие въображението. А за наръчника и мемоарите – никога не съм си го и помислял.
