Лира Литературно-рекламна Агенция
Силен психологически роман
Така бих определила „Длани“ на Георги А. Николов, който преработва опита си от други жанрове, в които вече има издадени книги, а сега побира в две ръце символи от цялата съвременна култура. Говорим с автора на този тих и дълбок текст за завръщането на блудния син у дома, за атрофиралата представа за мъжествеността днес и за вечното желание просто да прегърнеш някой. Препоръчвам романа на ценители на най-добрите образци в жанра, като „Опашката“ на Захари Карабашлиев и „Шестият пръст“ на Деляна Манева.
– Г-н Николов, „Длани“ не оставя равнодушни читатели. Сигурна съм, че хората ще започнат да търсят информация за вас. Нека ги улесним – кой сте вие? 
– Роден съм в София, но онази част, която ме прави човек, е в Исперих, в Лудогорието, където прекарвах летата си. Oт дете зная, че ще разказвам истории, животът ми ще е посветен на това, и малко друго е от значение за мен. Учих кино и телевизия, но практиката ми показа, че съм нетърпелив – успявам да завършва по два, три романа в рамките на годината, та времеемката природа на киното, да посветиш на филм три, пет и повече години от живота си не ми допада. А и при филмите всяко творческо решение е бюджетно – това го няма в литературата.
– Колко време работихте над „Длани“, изглежда дълго обмисляна книга?
– Една книга може да стои в съзнанието на човек с години, а той да я напише за две седмици – просто механично отнема толкова, подборът на думи е финалната щриха след истинската работа. Техническото написване на „Длани“ ми отне месец, месец и половина, после редактирах година, но това дялкане и кусурене е неизбежно. Знаех, че имам нужното, за да започна – три точки, от които да тръгна, три сцени, които да сблъскам в ума си, за да получа реакция – дете, възрастен, митология.
– Каква беше идеята?
– Идеята беше да избягам от магическото. Миналите ми книги са пълни с фантастични елементи, просто за важното се говори чрез два метода – хумор, сатира или фантазия. Та и главният герой така загърбва всичко магическо, нали винаги трябва автентично скеле, за да не фалшивее инструментът. Начинанието беше експеримент – в края на книгата фантастичното се завърна и за двама ни, защото, когато той се връща победен в апартамента на майка си (в третата част на романа), се превръща в малко дете. Мисля, че съм неспособен да завърша книга с нещо различно от фантастичното. Разбира се, то няма и подобна техническа възможност – Набоков, Белоу, ДеЛило завършват романите си, като ползват за извинение поезията на езика, Мураками, Кобо Абе, Ян Лианке – алегорията, без да навлизат в жанра. Изобщо вариантите са два – магическа развръзка или развръзка в „света на езика, в рамките на езика“. Логическите развръзки са скучни, фалшиви, бъркат пощальона със съдържанието на писмото. А и никой не може да ме убеди, че например „Големият сън“ на Чандлър следва някаква логика – освен логиката на емоциите, на сънищата, на неизбежната нощ.
В „Длани“ съм ползвал самият писателски проблем като паралел за героя. Приказното се завърна за него, за мен, всичко се разреши така, а и се появи изборът – реалност или фантазия? Какъв ще е отзвукът? За децата например няма разлика между въображение и т.нар. реалност, работещата аксиоматична система, която като възрастни от мързеливост възприемаме – всичко е смесено. Но с напредъка на живота трябва да систематизираме дори периодите, в които мечтаем.
– Издателството веднага ли застана зад романа?
– За издаването на романа благодаря на Христо Блажев, както и на неизвестния за мен рецензент, който хареса първоначалния откъс, всичко тръгна от него. Може би малко книги започват с битка между майка и син, които спорят кой да оплеви гроба на бащата.
– Разбирам, че това е твърде лична история с препратки към всякакви жанрове – литературата, театъра, даже анимацията. Коя от тези асоциации е водеща? Например желанието да напишете съвременна версия на „Хамлет“ или на „Красавицата и звяра“…
– Не мога да кажа, че тръгвам с идеята да напиша нещо конкретно. Виждам форма, сцени, богата структура, в която мога архитектурно да се разходя. Сюжетът, случките, героите са уникални за творбата, но тя трябва да съществува в някакъв контекст, поне за мен.
Водещата асоциация, която изнася книгата на гърба си, е свързана с филма на Франк Капра – “It’s a Wonderful Life”. Романът е и един вид отговор на поуката в него – че ние сме безценни, нашето присъствие е уникално, няма ли ни, то слънцето няма да изгрее, ще има вечна нощ, безредици и мъка. Смятам, че ако ни няма, уравнението ще се саморегулира, излекува, подобно сложен организъм, който не може да бъде истински наранен поради липса на частица от себе си.
От друга страна, това е роман за изборите. Да останеш, ако не си задължен да го правиш, за мен е божествено, така придобиваме стойност – не поради страха, че всичко ще се срути без нас, а поради желанието да помогнем.
– Героят ви има рядко заболяване на ръцете, което и го прави особен човек. Каква роля играе физическата болка в „Длани“?
– Символът на ръцете, на дланите, е ключов за живота на героя. Той не е могъл да докосне нищо от дете, без да изпитва болка. Това оформя връзката му със света по интересен начин, той е като малчуган, който вечно чака да се опари и живее предпазливо, в неговия случай до крайност. Често не правим разлика между физическата и емоционалната болка, съзнанието ни ги третира еднакво. Да се опитваш да премахнеш болката, като премахнеш въображението, е класически метод и е класически обречен на провал. Смятам, че понякога влачим зад себе си болезнени травми само защото не сме простили на себе си за изпитаната болка, на неизбежната ответна реакция на организма си. Ако погледнем трудностите в перспектива – най-вече перспективата, че рядко сме главни герои в обстоятелствата, които са ги причинили, – то ще можем по-лесно да продължим напред.
– Връзката баща–син в литературата винаги е сложна и „доброто“ обикновено е на страната на сина. Вие какво искате да внушите на читателя?
– Надявам се, нищо. Смятам, че силата на литературата се таи в това да „подскачаш“ от съзнание във съзнание, да разбереш, че няма добро или зло. Книгата е за това да се откажеш от функционалните определения, от това да категоризираш човека по начин, който е угоден за теб – така, както например чичото на героя го определя като „отцеубиец“, дори това да не е вярно.
В случая на „Длани“ героят успява да „види“ баща си за пръв път, да спре да го разпознава като митологично същество и да го опознае като човек, дори да е посмъртно, чрез разказите на другите. Ако съм искал да кажа нещо, то е очевидното – разлика между бащите и синовете няма, бащата е синът и синът е бащата. Всичко чуждо ни съставя, ние сме изградени от онова, което ни е непознато и ни плаши в тъмното, а другите, злодеите, са изградени от всичко хубаво, което обичаме в себе си и смятаме, че ни отличава.
– Постигнахте ли вътрешен катарзис, след като завършихте текста, успяхте ли да простите, да се помирите с нещо, което ви терзае?
– Терапевтичната природа на писането е полезна, да, но същевременно човек не трябва да се занимава със себе си, докато пише. Методиката на разказването е простичка, ти съставяш фантасмагория от най-съкровените си болки, преживявания, от несподелена обич, от разочарования, и ги превръщаш в нещо много по-структурирано от живота. Противопоказно е да търсиш облага, ти служиш на нещо различно, ти си зрител. Ако книгата ме разчувства, докато я откривам, се радвам, вероятно ще разчувства и други. Щом пиша за бащи и синове, то имам какво да открия, каква картина да преведа.
Но това е само на първи прочит. Всъщност „Длани“ описва как трудната, болезнена връзка с единия родител може да те накара да забравиш другия – тихия, може би по-значимия. В случая майката.
Разговора води Людмила Еленкова
