Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Той си отиде на днешния 10 юни преди 8 години. Въпреки че възрастовата ни разлика беше като между баща и син, виках му „бате Любо”. Имахме си приказката и неведнъж сме си бъбрили за едно и друго на някоя маса в кафенето на Съюза на „Ангел Кънчев” 5 в София. Говореше с тих глас, макар сам леко да недочуваше, и излъчваше кротост, благост и лека насмешка към света на животните и хората.
По онова време фантастика не се пишеше от всеки, а и той беше най-последователният от основоположниците ù у нас. „Атомният човек“, „Многото имена на страха“, „Пътят на Икар“, „Парадоксът на огледалото“ се поглъщаха през годините като топъл хляб и придаваха повече „цивилизованост” на литературата ни на фона на световната. Пък и самият бате Любо излъчваше една изисканост и финес, които рядко се срещаха сред мнозинството от рустикално-пролетарски членове на творческата ни гилдия.
С него имахме обща страст – рибарлъка и периодично си сверявахме успехите и неуспехите. Веднъж той неочаквано ми предложи да заминем за село Борино, където живееше и учителстваше брат му. Съгласих се веднага. Целта ни бе язовир Доспат – и до днес чудно място за риболов. Качихме се на ладата ми и потеглихме. Човекът ни посрещна, нагости ни, преспахме на един двоен креват, а на другия ден отидохме с неговата жигула на язовира. Беше преди обяд, бате Любо заметна една въдица на тежко и ни в клин, ни в ръкав рече: „Тая камбанка ще дрънне в 4 часа.” Засмяхме се, беше още 11, и започнахме да ловим на плувка. Къде хващахме нещо, къде се излягахме на тревата и се радвахме на родопското слънце и денят се търкаляше. В някакъв момент, не щеш ли, камбанката звънна. Бате Любо скочи и хвана пръчката. Погледнах си часовника – беше 4 и две-три минути.
Щяхме да отдадем това съвпадение на случайността, ако не беше втората случка. На сумрак поехме към Борино и аз, полегнал на задната седалка, бях притворил очи. Братята си бърбореха отпред и къде ги слушах, къде не. На някаква права отсечка братът на бате Любо отбеляза: „Ако знаете колко зайци имаше тука преди време, непрекъснато пресичаха шосето. Но от десетина години изчезнаха яко дим. Не знам какво стана.” Думите му още не бяха отшумели, когато той се засуети, удари спирачка и в същото време нещо издумтя отпред в решетката. „Заек, заек!”, възкликнаха хорово двамата. Изскочих от колата и след малко го намерих, дотътрил се с мъка до канавката. Беше лошо ударен, нищо не можеше да се направи. Сложихме го в багажника и изумени от случката, се прибрахме в Борино.
Тези две малки събития звучат леко фантастично, но са самата истина. Не смея да твърдя как и защо ни се случиха. Шега на съдбата или може би почит на природата към бате Любо? Ще ми се да е второто. Не знам какви ги върши той сега там, из Космоса, за който пишеше, но се надявам да е все така забавно и непредвидимо с него, както беше и тук, на Планетата.
Прищя ми се да добавя в тия редове някоя крилата мисъл от него и бръкнах в Гугъл, ега ми помогне. Уви, нищо не открих. Изобщо информацията за бащата беше обидно малко. За разлика от тази за сина му − няма лошо, да си жив и здрав, Любчо! − която е сума ти страници. Така е, пораснаше пилци, поебаше квачки.
Обзет от угризения, бръкнах да видя как стоят нещата между Владимир Голев и мен. Слава Богу, за дядо Владо има доста статийки. Поне в нашия случай трънският лаф не е толкова валиден.
Не Гугъл определя кой колко пари чини. Вчера написах там „Васил” и на първо място излезе Васил Божков. След него беше Васил Левски. (Всъщност, ако става дума за пари, Гугъл е прав.)
Чел съм, че едно сериозно слънчево изригване може да разкатае фамилията на тази наша електронна съкровищница. Не си го пожелавам, защото и аз черпя информация от нейните недра, но в един по-общ смисъл ще сме си го заслужили и ще се върнем обратно на Земята, от която зорлем все повече бягаме.
За което обаче бате Любо няма никаква вина!
