Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Гледах един филм по книгата на Юси Адлер-Улсен „Пациент 64”, в който става дума за неизвестна ми досега срамна страница в историята на Дания. А и на Швеция, Норвегия и Финландия. В периода между 1935 и 1976 г., в тези страни десетки хиляди жени, смятани за „нисши” или от „слабо или смесено расово качество”, са били стерилизирани без тяхно знание и съгласие, за да се запази местната етническа чистота. Мислех, че само нацистите в Германия са способни на подобна лудост – но ето че и милите скандинавски социалдемократи са се набутали в киреча. Стана ми много гадно.
Та ето за това ми се искаше да пиша в този текст. За лъскавата фасада и стерилната хигиена на северните европейци, по които примираме и като които искаме да живеем, и за скелетите в гардеробите им, които не правят чест и на къде по-примитивни общества. Много ми се искаше, ама нямам желание. Защото идва Коледа и да се ровя в тази мръсотия ще ми е в повече. Я навън какво предпразнично въодушевление е! Още издалеко издатели се надпреварват да пускат книги с коледни сюжети, дечица дърпат възрастните към витрините с елхи, джуджета, канелени сладки и лъскави гирлянди, по ъглите искри вино, а боговете на търговията Меркурий, Хермес и Велес радостно потриват ръце. Защо да пиша по кахърни теми?
Дори ми се прииска друго – като противовес на горното, да припомня на всички ни каква горда история сме имали, как сме налагали държавата си и ценностите си не само на Балканите, а и на Европа. Как с нас са се съобразявали (а и бой са яли) василевси и други владетели, как, омесени от различна кал, не сме потънали в калта, а сме давали и даваме и до днес на света светли личности и непреходни културни ценности. Как може тук и да не е чисто и излизано като там, на север, но пък в душите ни е спокойно, че не сме се омърсили със стерилизации или геноциди.
Много ми се искаше да пиша за това, ама нямам желание. Щото взира се в миналото този, който няма бъдеще. Щото като се сетя за изборите, за кражбите, за корупцията, за олигархията, за монополите, за авторитаризма, за простащината и популизма, за безхаберието и мисленето на парче, и направо ми се отщява да се гордея. Кво да се гордееш, братче, по-добре да се захлупиш от срам и много-много да не врякаш.
За тия кривици си заслужава да пише човек, да буди народа, пък дано той вдене. Ама нямам желание. Стига с този негативизъм и самооплюване, стига вайкане и хленчене. Дъждецът ромоли, или пък небето е синьо, а гората все още е нашарена във всички цветове на дъгата. Скоро току виж и снежец покрие поляните и дърветата, незаконните сметища и дупките по шосетата, недовършените строежи и калните им изкопи. Няма ли да е красота? Няма ли да се изпълнят за пореден път сърцата ни с надежда, че Новата година ще ни донесе повече късмет, берекет и акъл, че докато сме живи и здрави, всичко ще е наред, е, ако не баш наред, то поне приблизително. Тъй че да се отдадем на весели мисли и празнични очаквания. Лошото тъй и тъй не спи, да не го сърдим!
Ето в такъв дух ми се щеше да прозвучи този текст, ама не ми стигна желание. Затова – каквото, такова. Важното е да няма грип, да има вода в язовирите, а в Народното събрание само да се карат, да не се бият. Като стана дума за тях, дали да не издигнем една инициатива да си сменят логото, фирмения знак. Вместо „Съединението прави силата” да си турят едно „Много искаме, ама немаме желание”. Пò ще им оди! Нали логото отразява в миниатюр съдържанието вътре.
Да сте живи и здрави, скъпи сънародници, четящи и писмовни, да възпитаваме деца и внуци в любов, не в омраза, и да им тикаме книжките в ръцете, нищо че са им заети с телефона. Иначе как ще научат от дядо Шекспир, че имало нещо гнило… къде?
