Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Внукът ми Кристиан е на година и девет месеца. Аз наближавам закачливото френско число. Определено не сме набори. Дори сме родени в различни векове. Но интересно по колко неща си приличаме. Сякаш една ни е майка раждала и един турски сериал възпитал. Да се чудиш и маеш!
И двамата се мръщим, когато ни налагат забрани. А забрани да искаш. Не си хвърляй играчките! Не пий толкова! Не излизай на балкона! Не си мятай дрехите където ти падне! Стига си гледал тоя телевизор! Стига си седял на тоя компютър! И на най-послушния внук или дядо ще му писне да бъде наблюдаван, поучаван и ограничаван. Айде спрете се малко, а?
И Крис, и аз обичаме да се полюляваме в такт с музиката, когато чуем любимия си изпълнител. И да гледаме през прозореца, когато вали. „Капа”, казва той, когато види дъжд, локва или нещо мокро на масата. Ами да, всички тези консистенции имат свойството да капят. Защо са ни толкова много думи, когато нещата са единни в същността си? Различните наименования само ни отвличат от същественото и пораждат дрязги.
Изцапа ли се с нещо или изсипе от храната си на пода, той казва „боку”. А ако пък чуе бръмчене, без значение от какъв източник, казва „мото”. „Р”-то още му се опира, но дано като го научи, не почне да го слага навсякъде. Като братовчедка ми Зина, която щом го овладя навремето, взе да се обръща към брат ми с „Рясене”. Харесва ми този подход на Крис – нещата да са прости и да се разбират от раз. И на мен все по-малко ми се говори и обяснява. Ставам все пò зен. Току виж седна в колата и подкарам по една от прекрасните ни магистрали – ча-а-ак до някой манастир в Тибет. И там, мълчалив, се отдам на съзерцание на този познат ми до болка свят.
Ами да, какво ново има в него, дето не сме виждали? Безкрайни повторения на безброй едни и същи движения и процеси. От време на време по някой качествен скок, колкото да не заспим, и пак монотонно повтаряне на известното ни от памтивека.
Точно затова на Крис са му все през дедовия приказките на политиците. Както впрочем и на дядо му. Нищо ново няма в тях. Колко по-интересно е да търкаляме някой „камеон” или багерчето по пода, да му вдигаме кофата и да изсипваме невидимата пръст върху ламината. Или да слагаме един по един орехите в буркан и после, пак един по един, да ги вадим. Да не би внасянето на пари в банка и после тегленето им оттам да е по-смислено? Или ежедневното обличане, ядене, ходене някъде и връщане обратно да е по-вдъхновяващо? Рутината убива всекиго, без значение дали е внук или дядо. Затова с Крис непрекъснато измисляме нови малки, но важни подробности, когато играем, рисуваме, ядем или се поклащаме в такт.
Играчките му са много, но се случва да ни омръзнат. Тогава прибягваме към изпитаното средство – книжките. И той, и аз сме им фенове, въпреки различното им съдържание. Това, което за мен са трилърите, за него са примерно картинките от океанските дълбини. Какво е това, посочвам му една акула.”Иба”, запълва той празнината в знанията ми. А това, бучкам с пръст едно водорасло. „Цете”, е безапелационният и напълно верен отговор. Ще кажете: ама това, вашето, не е четене. Трилъри, картинки… Не е друг път! Защото той посочва едно главно „о” в заглавието, устичката му се закръгля и казва: „О”! Стига бе! А тази коя е? „А”, отвръща той леко снизходително – нима не различавам първата буква от азбуката?
Шашнат съм. Та той разпознава най-важните букви в живота. „А” за „аз” и „о!”, за да се учудва. Защото ако нещо може да те извади от унинието и апатията на вечно повтарящата се житейска монотонност, то е да помниш, че си „ти” и да не спираш да се удивляваш на баналността.
Какво всъщност е животът на човека? Кратък период от борба и усилия между двете му най-истински състояния – когато искаш да научиш всичко и когато искаш да го забравиш.
„Кап-кап-кап”, ромоли дъждът. Залепили носове на стъклото, с Крис следим тънките ручейчета по него и вероятно си мислим едно и също.
