Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай Петков
Пиша тези редове на Велика събота. Църквата пее: “… да мълчи всяка плът”, а аз – в полумистично пеещо мълчание, си мисля, че преди две години и два месеца – в ден, (донякъде) подобен на този, казахме: последно сбогом на големия философ, културолог и литературовед Цветан Тодоров. Беше седми февруари, привидно безличен вторник, в неделята[1] на митаря и фарисея. Все още не знаех, че дни преди смъртта си той ще завърши последната си книга: “Триумфът на твореца. Революцията и творците в Русия:1917-1941” (изд. Изток-Запад, С, 2019). Тогава се отбелязваха сто години от залпа на “Аврора”. За да си спомним, че сме родени в най-абсурдния век от историята. Като едновременно с това травматизмът на преживяното изтриваше всичко от паметта. Сякаш никога не сме учили нито диалектически материализъм, нито научен комунизъм. Сякаш Ленин никога не се е раждал, сякаш никога не сме марширували… сякаш нямаше НКВД и Смъртта никога не е била…
Но по-важното е друго. Можем ли, след като платим данъка на забравата, след като съблечем парадните униформи и след като катафалката се скрие зад “белия баир”, да си спомним за Блок и за Есенин? За Мережковски, Менделщам и Гумильов? … За Ана Ахматова и Ана Картечарката? За Петка и Чапаев?… За Бабел и Будьони? За Горки и буревестника? За бели и червени?… за Батка Махно и за онази конна армия, която не се знае откъде и накъде отива… кои са нашите и кои са чуждите… срещу кого и за какво воюваме?!
Разбира се, че както всяка умна книга, и “Триумфът на твореца” предлага повече въпроси, отколкото отговори. Защо и как Бунин надраства Лев Николаевич? Може ли Шолохов да бъде връстник на Толстой, а Грегорий Мелехов – герой от “Война и мир”? Та нали (понеже обикновено се изхожда от тази презумпция) епопеята на Войната е винаги една и съща. Тоже и трагизмът. И все пак: “все не так, ребята, все не так, как надо[2]”. Защото бесовете от известия роман са тук, в плът и кръв, Великият инквизитор – също.
И точно заради това Сребърният век е школа по оцеляване. Дали ще бъде по модела на гущера, който ще жертва опашката си, или на тръстиката, която ще се извива според посоката на ветровете, и дали най-истинското оцеляване няма да се окаже смъртта, ще си остане завинаги тайна. Но от глъбините на тази тайна ще се роди музиката на Прокофиев и Шостакович. Ще се роди “Ленинградската симфония”, срещу която (както казват немците) никоя сила на този свят не може да воюва. И то не защото съветският човек има желязно сърце. Железните мъже ръждясват бързо. Историята с Маяковски ще го потвърди. Всъщност толкова излишна смърт, толкова много самоубийства е имало единствено в годините на Нерон. И тогава, в пожара на лудостта, когато античният баща на народите е бленувал по прекрасния нов свят, Рим – подобно на Украйна (през двайсетте и трийсетте години на XX век) – стига до канибализъм; и тогава всички са врагове на народа, а народът – враг на всички, и тогава Държавата воюва срещу самата себе си, а най-доброто, което могат да направят философи като Петроний и Сенека, е да си прережат вените. С уговорката, че същият онзи Рим – на Нерон – е Рим на апостолите Петър и Павел. Блок, пишейки поемата “Дванайсетте”, разбира се, го знае. Само че не е много ясно какво следва от всичко това. Вероятно изводът, че кръвта на мъчениците е семе[3]. Както в Рим, така и в ГУЛАГ. В Париж Цветан Тодоров вероятно е чувал подобни признания от писатели, близки до очевидците.
Неслучайно зад страниците на “Триумфът на твореца” читателят може да забележи сенките на Роман Якобсон и Йосиф Бродски[4]. Защото думите на последния, казани през седемдесетте: “Някой ден ще се окаже, че Брежнев е бил безличен сатрап от времето на Солженицин”, ще се окажат пророчески.
Може би затова ми е толкова интересна последната книга на бившия вече българин. Защото разказва за едно не толкова литературно, и не толкова историческо, колкото мистическо ветрило. В единия му край – там където е непрогледно черното, са концлагерите и човекобожието, за което предупреждаваше Достоевски. В другия – светостта на изповедниците, предпочели да умрат със и заради Христовия кръст. Естествено, в света на изкуството, нищо не е прекалено черно или чисто бяло. Затова има и трети, и четвърти край. Има и “Чевенгур”, и “Майсторът Маргарита”, и “Доктор Живаго”… има ги и Балмонт, Брюсов, и Бели; и плътния глас на Шаляпин… всички вписани в квадрата на Малевич. Но за да ги види човек, трябва да чете. На първо време – може и Цветан Тодоров…
Нищо, че е Велика събота… а може би – именно затова.
––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Тук думата “неделя” се използва в архаичното си значение, в смисъла на седмица.
[2] Стихът е на Висоцки.
[3] Думите – казани по повод на репресиите срещу християните – са на Тертулиан.
[4] При все че Бродски е от друго поколение. Ражда се през 1940 г. и сблъсъкът му със съветския режим започва през шейсетте.
Николай Петков е едно от най-даровитите пера в съвременната българска художествена проза. Той е автор на книгите „Стадионът на старата госпожа“, „Кирил и Хипатия“, „Борхес и другите – там“, „Тук, с Гогол“. Освен филолог, философ и богослов по образование, Николай Петков е действащ свещеник във Варненска епархия, в храм „Свети пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
