Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай Петков за “Фигури” на Мария Попова
Обикновено в повечето науки и в повечето изкуства фигурите, правени от светлина, са преекспонирани. И реалните контури винаги се губят. За радост, книгата на Мария Попова “Фигури” е приятно изключение от общото правило. Не защото е академичен опит върху историята на светлината, а защото предлага една умела и умна перспектива към душата на светлосенките, тази книга си струва да бъде запомнена.
Бидейки отвъд фактите, които така ерудитски споделя, тя е разказ за наслагването на много времена. Та нали в 1839, когато Васил Левски е изговарял първите си думи, а Гогол е пишел “Мъртви души”, Джон Хершел измисля думата “фотография”. Създава се ново изкуство – да рисуваш със светлината. За него (първо) научаваме от “Разговорите” на Маргарет Фулър и Хенри Талбът. И тази феерия сякаш я има, за да видим как камерата заснема собственото си появяване. Затова са важни подробностите. Уж няма значение, че шест години по-рано, на брега на езерото Комо (същото, което по-късно ще спи в “Сън за щастие”) София Пийбоди, влюбена в Натанаел Хоторн, ще рисува фантастични пейзажи. И Талбът ще ги скицира с помощта на camera lucida. Ще се появи “светлата стая” или онова оптично устройство, описано за първи път двеста години по-рано, от Кеплер. За да може езерото, чрез наклонено на 45 градуса полусребърно огледало, да пречупи образите върху листа и художникът да рисува предметите посредством техните сенки. В този сън на езерото ще се появят – почти като привидения – и други образи. Ще видим героите от Късния ренесанс как влизат и излизат от тъмните стаи. Защото camera obscura е вероятно първият опит да се изучи светлината. Лъчът прониква през малка дупка в тъмна кутия, като проектира огледално изображение. То е извън кутията. Върху вътрешната стена, срещу тъмната стая/кутия. От което, разбира се, не следва че Леонардо да Винчи е измислил киното, но… в играта на тези огледални светове има една фото-корпускулна нишка, свързваща италианските майстори от XVІ век с Вермеер и малките фламандци от XVІІ век. След което не е трудно да видим как проблясват нейните отблясъци при езерните поети…
Признавам, че тези «Фигури» понякога са по-сложни от фракталите на Манделброт, но без тях е трудно да се сетиш за онзи текст на Елизабет Браунинг «Есе за ума», в който (още през 1826-а) се възпяват «техниките за превръщане на непостоянството на светлината в постоянни отпечатъци върху хартия, покрита с фоточувствителни материали… Пробивът идва от млад, едва двайсетгодишен грънчар: Томас Уеджуд»… и цялата тази почти алхимическа атмосфера, когато – след раждането на дъщеря си – Каролин, Хершел започнал да събира (в първия понеделник след всяко пълнолуние) хора от своята кръвна група. Нарекли се «общество на лунарните мъже». Броят им бил колкото на апостолите (или колкото една плеяда звезди). Един от тях – Еразъм Дарвин (дядото на другия Дарвин), вдъхновен от идеята да съчетае в една наука астрономията, химията, оптиката и ботаниката, създава (практически безкрайна) поема: «Ботаническата градина», в която доказва, че анатомията на човешкото зрение е не друго, а camera obscura. Три години по-късно, придавайки наукообразен вид на поетическите си визии, той описва всичко това в “Зоономия”.
Друг от “лунарните мъже” бил Джеймс Уат, откривателят на парната машина. Мисля, че той е първият човек, който говори за “рисуване със сребро”. Става дума за промиване на фотографската плака със сребърен нитрат, но по-важна е аналогията с алхимиците от Средновековието и с технологията на така наречения “лунен каустик”. “Лунните мъже” вярвали, че оттам идва фотографията и че алхимическите сенкограми – полагане на малки предмети (най-често насекоми) върху хартия, покрита с разтворен върху вода сребърен нитрат, са първите фотографии. Проблемът им е бил – настоявали Джеймс Уат и Хершел, – че създадени в светлина, те са били видими единствено в мрак.
Техники за превръщане на непостоянството на светлината в постоянни отпечатъци върху хартия
По същото време, от другата страна на Ламанша, Луи Дагер създава своя театър «Диорама» – спектакъл (както го нарича Мария Попова) «от мащабни панорамни картини и светлинни ефекти, който се превръща в търговски блокбастър и привлича значителни инвестиции» (Мария Попова, “Фигури”, стр. 221).
Днес никой не знае дали Дагер е успял да прехвърли светлинните ефекти върху траен хартиен носител. Но Нисефор Ниепс – не по-малко шантав изобретател, измислил (според собственото си вярване) хелиографа, повярвал на Луи Дагер. Заедно патентовали дагерогипа и оттогава – първата запазена фотография. Денят бил Богоявление, а годината – 1839.
Следва каскада от открития и антиоткрития. Появяват се калотипията и халкографията… и една статуя – «Гръцката робиня» (направена от Хирам Пауърс – неокласически скулптор, изобразил скръбна млада жена, в окови), която ще се превърне в първия сериен образ.
Но книгите трябва да се четат, а не да се преразказват…
