Лира Литературно-рекламна Агенция
Критичен очерк на Николай Петков за границата между естествено и свръхестествено
Книгата на Сара Бейкуел “Как да живеем? Животът на Монтен в един въпрос и двайсет опита за отговор” е втората ù на български език. Първата – “В кафенето на екзистенциалистите” (издадена също от Изток-Запад) бе явление на книжния пазар. Защото умението да създаваш академичен наратив, който да звучи достъпно, човешки и увлекателно, не е лесна работа. И всеки, прочел поне две страници от Хайдегер, неименуeмо ще се съгласи с тази теза.
Ето защо “Животът на Монтен” е награда за търпеливото чакане. Не само защото книгата предлага добре проверени алгоритми как да се съвместят животът на вътрешния човек и социално активния, граждански ангажиран живот. Разказът на Сара Бейкуел дава визия за това как може да съществуваш между книги, без да се превърнеш в хартиено плашило. Затова и гласовете, които отзвучават в страниците – на Сенека, и на Плутарх, на Марк Аврелий и на Августин са умело съчетани с по-късните, спорещи с Монтен гласове: на Декарт и Паскал, на Волтер, Шопенхауер и Ницше… за да се превърне онзи XVІ век и онова Бордо във време наше и актуално, в живот тук-и-сега.
Четеш и пътешестваш из вълшебното лято на 1580 година, когато заедно с четиридесет и седем годишния французин, попадаш къде ли не. Седемнайсет месеца те няма никъде. И това е не само защото внезапно се озоваваш ту в двора на Анри ІІІ, ту в Рим, ту в Алпите, ту в Швейцария, а защото пътуваш към онази чудна смес на минало и бъдеще, към времената, когато Гьоте и Гогол все още ги няма, но знаеш, че ще ги срещнеш в Рим и ще си говориш с тях за мистичния покой, направил душата ти вечна. После, връщайки се в родния си град – Бордо, ще седнеш на кметския стол, не толкова за да работиш, колкото за да си починеш. Защото единствено ако си Монтен, ще е възможно да превръщаш работата в почивка и почивката – в усърден труд. В подобно съчетание, сякаш си енолог в малка бутикова изба, заедно с тайните на човешките езици, заедно с пътищата и с вкусовете на дим и на кожа, на цитруси, маслина и сандалово дърво, ще научаваш и езиците на виното. За да потъваш в “пъстрите истории” на Авъл Гелий и на Клавдий Елиан и да разбереш как – според виното и тероарите на учениците си, Аристотел определил не друг, а именно Теофраст за свой наследник. Потъваш и изплуваш, подобно на магически остров, за да откриеш (като алхимическа тайна) онзи малък трактат на Плутарх от Херонея: “Трябва ли да се филтрира виното”. Понеже всичко (особено животът, алхимията и виното) е алегория за границата между естественото и свръхестественото… “Крайно малка и почти безкрайна” (стихът е от поемата на Борхес “Призоваване на Джойс”), както би я описал аржентинският му правнук, тази граница е границата на собствения ни свят. И кой, ако не Монтен, ще ни каже, че трябва непрестанно да я обхождаме и да се взираме в нея, за да видим любопитните подробности, (мало)важни и красиви, като светулките по време на жътва. Вероятно и без тях щеше да има и жито, и мелници… и хлябът (несъмнено) щеше да го има, но ако го нямаше Монтен, сигурно едва ли щяхме да научим, че ще бъдем щастливи само когато “сме пожелали всичко да е такова, каквото се случва.”
А какви са нещата, понякога зависи не толкова от тях самите, а от това, което сме прочели за тях. Зависи още от това на кого ги разказваме и кой ни ги разказва. С две думи: зависи от “Опитите”. Защото те имат чудната и неповторима сила да правят от звездите светулки и от светулките звезди… уж нищо работа, но – оказва се – че понякога да отдалечиш близкото или да приближиш далечното е истински подвиг. Почти чудо!
