Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Първо представително двуезично издание с произведения на великия ренесансов поет
Любителите на мерената реч знаят, че XIX век е златният век на френската поезия, тогава строфата и експериментите с формата достигат своя пълен разцвет. Няма съмнения обаче, че този експериментален дух е заложен още в манифестите на Плеядата, и най-вече в творчеството на нейния духовен пророк Пиер дьо Ронсар.
Лириката на Ронсар засища сетивата и ни подтиква да се изгубим докрай в светлосенките на неговия опит. Олтарът на тази поезия са любовта, природата и красотата – в различните ù проявления. И въпреки универсалните теми, така характерни за одата и сонета като жанрове, той постига ненадмината за времето индивидуализация и идиосинкратичност.
Пиер дьо Ронсар е роден през 1524 г. в благородническо семейство. Има хипотеза, че предците му са с български корени − за това се споменава в неговата „Елегия за Реми Бело”, част от която е включена в книгата. Обещаващата дипломатическа кариера на Ронсар е прекъсната от пристъп на глухота вследствие на болест, когато е едва 16-годишен. Не успяват да го излекуват и той решава да се посвети на езиците, литературата и науката. През 1550 г. излизат четирите първи книги на Оди, следва публикуването на сонетите Amours de Cassandre и на петата книга на Оди. През 1555 г. поетът публикува своите Химни, посветени на Маргарита Савойска, следват нови части от цикъла Amours, адресирани към различни музи – Мари, Касандра. Сред най-амбициозните му проекти е епическата поема Франсиада, вдъхновена от Енеида на Вергилий. Все пак любовната тематика в творчеството му доминира. Заради пълнозвучието и сияйната свежест на сонетите му не по-малко значимите му съвременници го наричат Принц на поетите. Това обяснява подбора на Кирил Кадийски, преводач на настоящото двуезично издание, което скъсява разстоянието между гения на Ронсар и поетическата култура на днешния български читател. Ювелирният превод и разкошното художествено оформление, дело на Кирил Златков, превръщат изданието в ръкотворно бижу.
Повлиян от Хораций и Петрарка, Пиер дьо Ронсар е съзнавал дарбата си и е възприемал себе си като вестител за онези, които се нуждаят от екзистенциален ориентир, от посредник между вечното и тленното. По думите на Стоян Атанасов, автор на предговора към сборника „Поезия”, Ронсар гледа на природата и обкръжението си с очи на езичник, при все че е бил убеден християнин и мирови свещеник. Световете, които той възпява, са осеяни с измислени същества от древногръцката и римската митология – и това е показателно за богатството и волността на неговото въображение, за естествената му творческа дързост…
Пиер дьо Ронсар преброжда света на чувствата и напуска света на живите през 1584 г., на 61 години, но лириката, която ни е завещал, е неизбродима. Безсмъртна като болката и неотделима от насладата – във всички времена.
* * *
Мари, с целувки сластни – какъв ужасен дял –
устата ти, уста пламтяща, ме дарява,
не знам на кой съм свят, целуваш ме с такава
безумна страст, че вече ни жив съм, ни умрял!
От сочните ти устни, като ветрец повял,
жасмини, карамфил, малинова жарава
излъхват своя чар и в сладостна забрава
докарват до полуда сърцето с ритъм вял.
От твойта знойна гръд въздишки най-горещи
отронват се, Мари (дъха ми с тях ще спреш ти!),
и с тях и Зевс самият ще бъде подлуден…
Но щом душата ми стопи се от наслада
пред твоите очи – ще хукнеш, още млада,
от моите прегръдки към друг, по-млад от мен.
