Лира Литературно-рекламна Агенция
Една нощ от влака насред полето слиза самотен пътник. Вместо да стигне до морето, закъдето е тръгнал, той се озовава в нелегален рудник. В него учени-въглищари рамо до рамо с жителите на цял подземен град търсят въглища. Тук той среща своя другар, ученик и предател Колимечков. Докато копаят, земните недра са разтърсени от взрив. Пътникът и Колимечков тръгват да търсят срутването и неочаквано попадат на пищна циганска сватба в изоставените галерии.
Един рудник, едно застаряващо село и една пропаднала църква − три кита, понесли оная мракобесна и шеметна смесица, която представлява сегашна България. През нея върви човек, непроницаем и странен, след когото нищо не е вече същото. Кой е той? Някой нов Исус, дошъл в земята на живите, за да ги промени в тяхната неизменност? Или просто избягал луд, помъкнал със себе си своята лудница?
Елена Алексиева е писател и драматург, автор на дванайсет книги, сред които романите „Нобелистът“ и „Рицарят, дяволът, смъртта“, сборниците с разкази „Читателска група 31“, „Кой“ и „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“ и др. Носител е на литературната награда „Хеликон“ и на „Аскеер“ и „Икар“ за съвременна българска драматургия.
Бойко Ламбовски:
За разлика от повечето нашумели напоследък белетристични произведения, романът на Елена Алексиева е изцяло на съвременна тема, а знаем колко трудно се постига тя, когато липсва дистанцията на времето. „Свети Вълк“ е сред редките щастливи изключения. Не само защото като белетрист тя притежава забележителни качества. Алексиева и сред малцината днешни писатели, у които оригиналната дарба е в щастлива хармония с модерна литературна ерудиция. Покрай всичко останало тя притежава както умението да води повествователния наратив интересно и увлекателно, така и да надниква с безстрашен поглед в дълбоките метафизични пластове на човешкото съществование. При това прави тези неща с изключително внимание и към детайла наоколо, и към богатствата на писаната реч в различните ѝ психологически и диалектни измерения. Тези си възможности Алексиева не само демонстрира отново в настоящия си ръкопис „Свети Вълк“, но ги довежда до още по-магнетична белетристична симбиоза.
Светлозар Желев:
Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи…. Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба.
Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература.
ОТКЪС
Потегли в една светла съботна утрин. Съботата винаги му се беше струвала добър ден за пътуване. Предстоеше му да прекоси половин България, да изкачи Стара планина и да се спусне от другата ѝ страна – там беше селото, където го чакаше кръстът.
По-скоро да стигна, че да се върна, нареждаше сам на себе си Байраков и гореше от нетърпение, не само защото напоследък беше опознал чергарския живот и го беше обикнал, но най-вече за да сложи край на безобразието, което беше заварил в църквата. При мисълта за онова, дето нечистата сила вършеше там, той целият кипваше от праведен гняв. Ония, които беше натоварил с градежа на общото дело, го бяха предали – в това число Байраков броеше и пришълеца.
А аз, глупакът, възликувах, като го намерих в храма, кореше се той. Виках си: ето, и тоя неслучаен човек е бил призован, за да обединим сили и заедно да въздигнем. Ами че аз го имах за свой духовен брат! Даже повече от брат – имах го за учител! Бедни, бедни Колимечков, какъв наивник си бил! (Отецът още имаше навика да отдава всяка слабост у себе си на своя загубен предтеча). Гледам го нищожен човек, гол, бос, несвестен… И си викам: сам Бог ми го праща! А то какво излезе – пратен бил, ама от Лукаваго!
При споменаването на последния, Байраков, както и преди, пусна скоростния лост и се прекръсти.
Хайде, жената иди-дойди, продължи да разсъждава след малко. Сама, в чужда страна, гледа и тя на чужд огън да се погрее. Ще гледа, що да не гледа, да не е престаряла случайно. Пък и лови окото. Нали го виждам и оня, глухия, как я зяпа! Но няма да я бъде тая! Няма да я бъде! Как ли не! Да ми мърсува в черквата! Още утре ще я накарам да се покае и да ми се изповяда от начало до край! Само да е посмяла да скрие нещо! Въобразява си, че като има пари, всичко ѝ е позволено. Че щом плаща, черквата е нейна. Ама Байраков ще я вкара в правия път! Турим ли кръста, влезе ли Господ във владение на имота си, Той сам ще се погрижи. Аз даже още преди Него ще ги прогоня. Върна ли се, сменям патрона, слагам един здрав катинар, и толкоз! Ако трябва, денонощно ще карауля, но грехът повече няма да влезе вътре! Ще видят те кой е отец Митьо Байраков!
Жълтият автомобил отдавна хвърчеше със значително превишена скорост, сякаш Байраковият гняв допълнително катализираше процеса на горене и вдигаше октановото число на бензина. Но отецът само бегло поглеждаше скоростомера. Кракът му се беше сраснал с педала на газта и нямаше сила, която да го помести оттам, защото делото му беше свято и той бързаше да доведе битката за своята и чуждите души до победен край.
Най-после на едно място го спря пътна полиция.
– Документите за проверка – свирепо се разпореди полицаят. Но като съзря расото и брадата, а също и потното чело на водача, омекна и козирува.
Байраков подаде талона и шофьорската си книжка.
– Съзнавам, че съм в нарушение, чадо – оправда се той. – Обаче няма как, дългът ме зове. Не бързам аз. Сам Господ бърза.
Полицаят огледа документите и му ги върна.
– Е, хайде, от мен да мине, тоя път няма да се глобяваме. Но ако пак се повтори…
– Няма да се повтори, няма – увери го отецът и с всеопрощаваща усмивка мушна в ръката му пет лева.
Онзи впери изумен поглед в банкнотата, а после и във водача.
– Отче, обиждаш ме!
– Знам, чадо, ама повече нямам. – И с тия думи Байраков вдигна стъклото и даже помаха за поздрав на другия полицай, който стоеше подпрян на патрулната кола и пушеше.
Срещата с контролните органи донякъде го отрезви и усмири гнева му. Щом те бяха способни на прошка, колко повече трябваше да е способен той! И понеже радиото на колата отдавна беше откраднато, отецът включи транзистора, който винаги държеше до себе си на предната седалка. Весела, ритмична мелодия изпълни купето. Байраков се заслуша. Пееха пак за любов. След малко заприглася и той.
Нямаше пряк път до целта му. Разбитите, обиколни шосета, каквито открай-докрай браздяха родината, понякога го приближаваха, а друг път го отбиваха настрани. Така целият му ден премина в пътуване, но Байраков не усещаше умора. Беше се устремил и нито веднъж не спря за почивка.
Щом се закатери из планината обаче, небето се свъси. Рано беше да се смрачава, но над върховете висяха тъмни, чак черни буреносни облаци и нощта изглеждаше съвсем близо. Скоро дъждът го застигна. По ламарините затропаха едри, макар и рехави капки. Отецът намали скоростта, спря транзистора и подкара с повишено внимание. Разминаването с насрещните автомобили стана трудно, а и износените гуми, които също беше купил на старо, не му помагаха.
Въпреки това той напредваше с удвоени сили, защото знаеше, че вече не е далеч. Валежът се беше усилил и сега плътна водна стена обграждаше таксито от всички страни. То пъплеше едва-едва. Понеже беше минавал по тоя маршрут и преди, Байраков беше сигурен, че познава пътя.
Ето ти още едно изпитание, рече си ведро, защото вярваше, че Божията десница е простряна над него и нищо лошо не може да му се случи.
Най-много да се изгубя, разсъди. Но и така да стане, все някъде ще се отбия и ще се върна.
Колкото по-нагоре се изкачваше обаче, толкова по-непрогледен ставаше мракът. Бесни гръмотевици раздираха небесата и на Байраков се струваше, че всеки миг насреща му ще изскочи някоя кълбовидна мълния. Той ясно помнеше, че от едната страната пътя имаше урва, а от другата – горист склон, но къде се падаше урвата и къде склонът вече не можеше да определи. Чистачките не смогваха да разпръснат водната маса, която се лееше върху предното стъкло и скоро Байраков имаше чувството, че автомобилът не се движи по твърда земя, а се носи из бездънно, разлютено море.
Тука някъде беше табелата, сигурен съм, опита да си вдъхне кураж той.
Обаче чуваше само безумното плющене на вековни дървета и нечовешкия вой на вятъра, с който надигаше бесните вълни и със сляпа ярост ги запращаше срещу него. Изведнъж нещо с трясък се стовари над главата му. Байраков инстинктивно наби спирачка, автомобилът поднесе, завъртя се като безумен и се закова напряко.
Няколко мига отецът лежа вцепенен върху волана. Беше сигурен, че вече е умрял и лети към бездната. Но бързо се освести, блъсна вратата и изскочи навън. Огромен клон се беше откършил и паднал върху покрива. Цяло чудо беше, че не го беше пробил. Байраков претича, вдигна го с две ръце и го хвърли встрани от пътя. После се върна в колата и полека подкара. Изгубил беше всякакъв ориентир. Не можеше дори да прецени напред ли се движи, или се връща. Просто караше и се молеше, къде шепнешком, къде гласно. А всъщност му идеше да закрещи, макар че Бог и така нямаше да го чуе в бурята.
По едно време се сети, че имаше карта. За да я погледне обаче, трябваше да отбие и да спре. Приведе се колкото можеше по-напред, притисна волана с гърди и долепи нос до стъклото.
– Господи – прошепна с такова упование, сякаш вече стоеше изправен пред Страшния съд. – Бъди милостив. Изведи ме от тая пустиня, Господи. Още не съм готов.
Не беше доизрекъл, когато му се стори, че пътят се разшири и от своята страна забеляза отбивка. Моментално спря и отново се втурна в пороя да провери.
Оказа се, че от това място тръгва друг път, почти отвесен.
– Еврика! – изкрещя Байраков и падна на колене. Реката, която течеше по стръмнината право насреща му, го заля до пояс. Огледа се за табелата, но като не я откри, побърза да се върне в колата. Взе завоя предпазливо и смело подкара срещу течението към небесата.
Бяха изтекли минути, а му се сториха часове. Наклонът не свършваше. Вървеше все по-нагоре и по-нагоре. По едно време двигателят заръмжа усилно. Колкото и да натискаше газта, автомобилът губеше мощност.
По дяволите, изруга отецът наум. Не можеше да е акумулаторът, скоро го беше зареждал.
Нямаше време за разсъждения. След малко колата съвсем спря и тръгна назад. Байраков изключи и дръпна ръчната спирачка.
Сега я втасахме, каза си и за сетен път се измъкна от корабокруширалото возило.
Пороят беше понамалял и далеч над върхарите хладен просветваше залезът. Той надигна полите на расото, нагази във водата и стотина метра по-нататък излезе на равно. Там имаше бариера и караулна будка. Малко след бариерата Байраков съзря и табелата, която така усилено беше търсил. Тя обаче беше по-различна от онази, която помнеше. Върху нея беше изрисуван заснежен планински връх, над който изгряваше слънце. То простираше дълги, мършави лъчи до самия ръб на картината и на отеца му заприлича повече на гигантски паяк, клекнал посред мрежата си.
– Дом за възрастни с умствена изостаналост „Гъдулка“ – прочете той.
Наоколо не се виждаше жива душа. Караулната будка беше празна. Пътят продължаваше и след нея.
Байраков завъртя ръчката на бариерата и тя се вдигна със скърцане. После се върна при колата, освободи ръчната, подпря с рамо и сам я забута по стръмнината.
Не стига, дето беше мокър до кости, ами докато стигне бариерата, целият плувна и в пот. Щом мина оттатък, опита пак да запали, но не се получи.
Няма да я оставя самичка тук, рече си. Тя не е просто автомобил. Тя е мой дом. Кой знае какво може да ѝ се случи.
Той беше твърдо убеден, че колата му има душа и от сърце я жалеше. Затова продължи да бута и след бариерата, докато пред очите му, сред гъстите изпарения от влагата, не изникнаха като гъби три съвсем еднакви бели постройки. Те бяха многоетажни, с приветливи малки балкони и приличаха досущ на крайморски хотели.
Въпреки изтощението, Байраков се умили.
Както когато бях малък и мама и татко ме водеха на „Златни пясъци“, спомни си той.
Насреща му обаче вече тичаше дребен човек със синя престилка, размахваше ръце и крещеше.
– Тука е забранено! Не може! Забранено е! Ще извикам полиция!
Трябва да е някой от лудите, рече си отецът и неволно го прекръсти с лявата си ръка, понеже с дясната още държеше волана на возилото.
Човекът като че ли за миг се поколеба, но продължи да тича. Байраков, самият той залитащ от умора, се спря да го изчака. Когато онзи съвсем приближи, отново се развика:
– Стой! Нито крачка повече! Журналисти не се допущат!
– Че аз не съм журналист! – на свой ред извика Байраков. – Не виждаш ли, че съм поп!
Другият забави крачка и измина оставащото разстояние ходом, като куцукаше и се превиваше, понеже беше останал без дъх. Той не беше съвсем стар, но изглеждаше състарен поради дребното си телосложение и сбръчканото, помрачняло от тежък живот лице. Главата му беше обрасла с къса, прошарена четина и само в очичките, които подозрително разглеждаха отеца, проблясваше почти детинско любопитство.
– По-натам не може – задъхан рече човекът, препречвайки пътя на Байраков.
– Нали ти казах, че не съм журналист! Да не си кьорав! Няма ли тука някое началство? Викни го, че едва стоя!
– Аз съм началството – най-безочливо заяви онзи. – И ти казвам, че по-нататък не може. Забранено е.
Байраков се озърна безпомощно.
– Не виждаш ли, че имам повреда – заувещава го той. – Губи мощност, едва съм качил баира. Залутах се в тая буря. Търсих Мъгляне, а ей къде се намерих.
– Тука не е Мъгляне. Тук е Гъдулка – важно рече човекът. – Над нас е едноименният връх, две хиляди двайсет и осем метра. На тази височина климатът е високопланински. Характеризира се с по-ниски температури, голяма облачност и валежи, продължителна и устойчива снежна покривка. Средните януарски температури достигат до минус десет градуса.
– Но сега сме август! – възрази отецът.
– Вярно – съгласи се другият. – Ама пак си е студено. Ще видиш.
И действително Байраков усети, че започва да трепери под прогизналото расо. От минута на минута той губеше надежда. Човекът със синята престилка продължаваше да го гледа изпитателно.
– Добре – удари го най-после на молба. – Ако с Божията помощ успея да запаля, ще си тръгна. Ти само кажи откъде да мина за Мъгляне.
– Няма тука Мъгляне. Тука е Гъдулка.
– Абе ти луд ли си? – викна отецът. – Няма ли в тая Гъдулка поне един нормален?
Най-сетне върху физиономията на онзи се появи нещо, което носеше далечна прилика с човешко изражение.
– Аз съм нормалният. Приятно ми е, Вергил ме викат. Санитар. Има и една сестра на смяна, ама е в другия блок. Ами ти, отче, наистина ли си поп?
– А на какъв ти приличам?
– Ми не знам – призна санитарят. – Влачат се тука всякакви. Пък после ни разнасят по вестниците. Той директорът затова ми е заповядал никого да не пускам.
– Че защо не назначи охрана?
– Аз съм охраната – усмихна се скромно Вергил. – По съвместителство.
– Виждам, че си важен човек – поласка го Байраков, който вече съвсем трепереше. Онзи още повече се усмихна. – Защо не вземеш да се обадиш на директора и да му поискаш разрешение да ме приютите за тая нощ? Сигурен съм, че няма да откаже. Господ ще го възнагради.
– А, не – уплаши се пак санитарят. – Не искай от мене такива работи! Директорът ни е забранил да го безпокоим в събота и неделя. Знаеш ли как се кара!
Отецът се отчая. Свечеряваше се.
– Тогава ме прибери тайно. Все ще намериш някое ъгълче и за мен, колкото да се поизсуша. Пък колата ще скрием. Утре заран преди разсъмване ще видя какво ѝ е и заминавам.
Вергил се замисли.
– Ти от директора ли се боиш повече или от Господ? – строго рече Байраков.
– Абе аз от всички се боя – въздъхна санитарят. – Ама хайде, от мен да мине, до утре може.
