Лира Литературно-рекламна Агенция
Елица Матеева
Пенчо Ковачев отдавна пише за родното кино изкуство, книгите му: „25 звезди на българското кино“, „50 златни български филма“, „Приключението кино – моя съдба. Творческа биография на режисьорката Мариана Евстатиева-Биолчева.“ ,“ „25 български филма зад кадър“ имат своя добър читателски прием.
Поредицата от книги, свързани постиженията на българското кино и театър се допълва с нова негова книга, посветена на личността на Георги Парцалев – „Всенародният любимец Георги Парцалев и проклятието да си гей в НРБ“. Още от първите й страници Пенчо Ковачев прави статистика, която задържа вниманието: всенародният любимец Георги Парцалев за 32 сезона в Сатиричния театър изиграва 40 роли. Но не получава театрална награда. Нито една! Актьорът се снима в повече от 17 игрални филма. И отново не получава награда в България. Нито една. Самият Парцалев споделя, че най-скъпото му кино признание е от чужбина – от Карлови Вари – 25 фестивал на трудещите се, където получава награда за ролята на Методи Рашков в „Сиромашко лято“ (1973).
Парцалев става „заслужил артист“ на 44, а за „народен артист“ чака още 14 години. През последните 7 години от живота му режисьорите го забравят. Този самороден талант е пренебрегван заради особената му сексуална оринетация.
Истината е, че за личния живот и любовните терзания на Парцалев се знае малко-като ученик в гимназията в Плевен той се влюбва в съученичка на име Роза – обрисувал я като „красиво, грациозно, неземно“ момиче. „С руси коси, сини очи и бяла кожа…Тя като ходеше, като че ли по земята не стъпваше, сякаш из облаците плуваше.“ Така Парцалев разказва за тази малка богиня след години пред колегата си Звезделин Минков. Една нощна целувка между младежите, дарява гимназиста Парцалев с „неземно щастие“. Бащата Иван Парцалев обаче залива чувствата на гимназиста със студен душ – родителите на Роза са много богати и никога няма да омъжат дъщеря си за младеж от „средна черга“. Младежът повече не търси Роза, но вероятно този случай е оставил драматични следи в душата на чувствителния гимназист.
Пенчо Ковачев съвестно е събрал материал от различни източници и книги на известни български творци, за да представи най-важното от биографията на Георги Парцалев със спомените на негови приятели и съвременници. Макар и със семпли изразни средства новата му книга е безспорно интересна и изгражда компактен образ за живота на Георги Парцалев.
Ако пътувате с влака от морската столица за София, то непременно спрете на гара Левски. Просто така, за да усетите колорита на старото село Караагач (Черен бряст), което на 3 август 1945 г. е обявено за първия нов град на България след промяната на политическата система на страната – населеното място получава името Левски. Тук призори на 16 юни 1925 г. в семейството на Веска и Иван Парцалеви проплаква първородния им син Георги.
В самото начало на центъра на град Левски, в близост до читалището в една жилищна кооперация ще откриете музея на Георги Парцалев. Три-четири пъти съм се отбивала в него заради специалната атмосфера и уредничката му. Икони, масивна древна мебел, картини – попадаш в друг свят, обитаван от тъжен принц, който е издигал в култ красотата. От това място любопитството ми към Парцалев се засили, без да съм го виждала наживо се вторачих в битието му. В последния филм на Иглика Трифонова „Асансьор за пациенти“(2017) – актьорът Христо Гърбов прави един специален монолог за актьора Парцалев и за гара Левски, монолог подтикващ към размисъл за съдбата на човека, за връзката между таланта и реалността.
Парцалев никога не е учил в Държавното висше театрално училище (днес НАТФИЗ), неговият самороден талант е открит от Енчо Багаров, който през 1949 г. е натоварен със задачата да създаде Ансамбъл на Трудовата повинност – това е и първият в страната сатиричен състав. Когато Багаров посещава Мадан, открива младеж със смешна фамилия, който, докато кара войниклъка работи като помощник на местния лекар, защото е изучавал 4 години медицина , но е изключен от Медицинската академия, защото баща му освен търговец е и кулак – имал 30 декара земя.
През периода 1953 – 1956 г. Парцалев е част от Ансамбъла на Трудовата повинност. След създаването на Държавен сатиричен театър, Парцалев е назначен на 15 декември 1956 г. на вакантната щатна длъжност „актьор четвърта категория“ за срок от една година. Десетина дни по-рано Парцалев е издържал изпита по чл.9 от Указа за театрите и е получил званието „кандидат-артист“. За да компенсира липсата на театрално образование, актьорът изчита преди репетиции всичко, което може да намери за съответния автор.
Официалната рождена дата на Сатиричния театър е 7 април 1957 г.– първото представление е „Баня“ от Маяковски – драма в шест действия с цирк и фойеверки. Георги Парцалев получава епизодичната роля на Оптимистенко-бюрократ, секретар на главния герой Победоносов. Режисьор е първият ръководител на театъра професор Стефан Сърчаджиев. Въпреки интересните роли в театъра, истинската стихия за Парцалев са обиколките из България, в естрадата актьорът получава всенародното признание и обич. Първоначално с Енчо Багаров, а по-късно със Стояна Мутафова, той създава незабравими сатирични програми, като си партнира и с любими естрадни изпълнители.
В театъра ще го запомнят с ролите на Михал – „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни, Хаджи Симон – „Чичовци“ по Иван Вазов, съседа – „Когато розите танцуват“ от Валери Петров, Подкальосин – „ Женитба“ от Гогол, Аристарх – „Енергични хора“ от Василий Шукшин, Иван Гамаша – „Суматоха“ от Йордан Радичков, Сусо – „Януари“ от Йордан Радичков, Давидко – „Кошници“ от Йордан Радичков. От средата на 80-те в театралните афиши името му липсва, сякаш е забравен от режисьорите и тежко изживява болката си, но не е от онзи тип хора, които да молят директорите за нови изяви.
В книгата на Пенчо Ковачев присъства една доста интересна глава – „За хомосексуализъм и комунизъм лек няма!“
Това е една мисъл на Васил Андреев – текстописец и импресарио на Емил Димитров, който е излежявал присъда, а сред затворниците е имало хомосексуалисти, според него с тях са се извършвали експерименти – лекували са ги чрез инжектиране на мъжки хормони. Провала на лечението Андреев обобщил с думите: „За хомосексуализма и комунизма лек няма!“. Някои преписват тази мисъл на Георги Парцалев.
Българското социалистическо парвосъдие има своята „любов“ с хомосексуалистите – при закрити врати, но със силен пропаганден шум, през юли 1964 г. в София тръгва процес срещу 26 души. Те са обвинени, че поддържат „извратени хомосексуални връзки“ с чужденци и са повишили равнището на венерическите заболявания. Обвинаяемите са на възраст от 19 до 55 години, повечето са неженени, някои обаче са семейни и с деца. Сред тях има студенти, инжинери, хора с артистични професии и с основно образование. Под влияние на упадъчния морал на Запада, подсъдимите са станали проводници на упадъчната западна любов между мъже и мъже, жени и жени.
Георги Парцалев не е сред обвинаемите. Но се заражда един мит с прословута фраза, приписвана на актьора: „Какви хора сте вие бе, другари съдии! Оправихте България, та седнахте да се занимавате с наште дупетии!“ През годините освен Георги Парцалев различни слухове за подсъдими в същия процес се пришиват на Емил Димитров, Васил Андреев, Апостол Карамитев, Чавдар Драгойчев и други известни българи. Това не е истина, нито едно от тези имена не присъства в списъка на делото, в Държавна агенция „Архиви“, прочетено от Пенчо Ковачев.
Разбира се в разговори с колеги на актьора, които той е допуснал по-близо до себе си, а това се случва доста рядко, авторът категорично описва техните наблюдения за специалната ориентация на Парцалев и доказва красноречиво, използвайки различни факти и спомени, че въпреки безспорната дарба, актьорът не се радва на лесна кариера. Политическият режим и нравственият императив държат в окови, затрудняват развитието в професионален план на подобни елементи, независимо техните качества.
Парцалев не се „годи“ за всякакви роли в киното, но остава незабравим герой в „Привързания балон“(1967), в „Кит“(1970), в „Петимата от Моби Дик“(1970), в „Тримата от запаса“ (1971) – едно силно драматично овладяване на ролята, в „С деца на море“(1972), в „Сиромашко лято“ (1973) – филмът, който винаги гледам с усещането за настъпващата есен на битието.
Любимото стихотворение на Парцалев, изпълнявано от него пред тесен кръг от приятели е „Тъжният клоун“ от швейцарския писател и поет Фредерик – Луи Созе, пишещ под псевдоним Блез Сандрар.
Един куплет от него може би запечатва с нежност и тъга чувството, изпълнено с любов и копнеж, когато си спомняме за Георги Парцалев:
„Аз всяка вечер сменям своя грим
И всяка вечер съм със маска нова.
Навсякъде приет, но никъде любим –
Душата ми е пълна с отрова…“
Той винаги е имал почитатели, но винаги е споделял обичта им в приглушеност и естетска, емоционална аскетичност.
