Начало / Интервюта / Георги Дюлгеров: Аз съм за качествения зрител, който ще помни филма

Георги Дюлгеров: Аз съм за качествения зрител, който ще помни филма

Новата книга на режисьора ще бъде представена първо в Бургас

ddd6b542621bb68904c090c2d5490326

„Биография на моите филми“ от Георги Дюлгеров е учебник за хората, решили да превърнат киното в своя професия, и подарък за влюбените във филмите киномани, жадни да ги преживеят отново. Затова изданието е оформено като ретро кутия с филмова лента, а всяка страница съдържа QR код, който човек може да инсталира на телефона си с безплатното приложение QR Reader и да гледа откъсите, които авторът описва в сладкодумна история. Той посвещава книгата на своите внуци, неслучайно и премиерата ù е на неговия рожден ден – на 30 септември, в родния му Бургас, в „Хеликон“ на „Тройката“. Преди дългоочакваната среща на живо, големият български режисьор даде интервю специално за Лира.бг.

– Професор Дюлгеров, започвате „Биография на моите филми“ от една по-зряла възраст, след завършването ви, защо тръгвате оттук и към кого адресирате книгата си? 

– Това не е личната ми биография, а на самите филми. Реши ли човек да си разказва живота, неминуемо ще се хвърли в много пространни отклонения, не че няма да прочетете такива, но те някак произлизат от филмите. И ако книгата тръгва от моето завършване, тяхната стига до 1990-а, с филма „Лагерът“. Като ги оглеждам, виждам, че имат една обединяваща тема – личността срещу системата, срещу обществените порядки, нрави и правила. Винаги казвам на студентите – намерете си оправдание защо искате да се занимавате с кино, ваше лично оправдание, за самите себе си.

– А вие защо започнахте?

– Защото искам да оставя свидетелство за духа на времето, в което сме живели. Мисля, че с това отговарям на горния въпрос, към кого е адресирана книгата – към хората, които са любопитни какво е било то. Така съм и подбирал филмите, които разбира се, са много повече, но аз избрах онези, които говорят конкретно за духа на времето.

Това не е личната ми биография, а на самите филми

223928_b

– По-лесно ли е, когато сте имали литературната основа, на Хайтов например, на Стратиев, или сте съавтор на сценария, като с Руси Чанев, с Георги Данаилов?

– Честно казано, никога не съм работил по изцяло чужд сценарий. Още от филма „Изпит“. Да, това е разказ на Хайтов, на аз преди това бях направил „Бъчварят“, в който сценарият е мой и Хайтов взе този модел за сценарий на „Изпит“. Разбира се, авторът си е той, но това е моят начин на мислене, моята конструкция. Вижте, един сценарий не е литература, той е структура – като проследиш общото действие, да знаеш как да разположиш героите в него. Мъка за работа са тези сценарии, които са литература. Щом имаш конструкцията, имаш и свободата, докато снимаш, да я пълниш – в момента, в който влязат актьорите, те влизат със своята индивидуалност и Били Уайлдър много хубаво е казал по този повод – аз трябва да се нагодя към техния начин на говорене. Казва го човекът, когото считат за бащата на железния сценарий. Те, с неговия съавтор, не са давали на актьорите последната трета от сценария, по принцип не са го и дописвали. Знаели са накъде вървят, но са чакали актьорите да заиграят, да видят как ще се държат и чак тогава да решат как ще свърши филма. Така че от първия си филм до последния, аз по някакъв начин съм съавтор – дали скрит зад автора, както е в случая с Хайтов, Стратиев, или с Васил Акьов („И дойде денят“). Или пишейки заедно заедно с Руси Чанев, с Георги Данаилов… Това е полезно и го препоръчвам на моите студенти, защото сценарият става твой като структура, като начин на мислене от самото начало. По времето на социализма имаше много прочути скандали между режисьори и сценаристи, няма да цитирам имена, но често се чуваше: „Той ми развали текста!“. Ами ти си му дал един текст, човекът започва да влиза в него и естествено, че ще се отклони, било от сюжетен ход, или от някаква твоя представа за героите. Няма начин. И то става не защото режисьорът е маниакален, а защото го изисква самият процес на снимане. И най-вече актьорите. Да не забравяме, че 50% от филма се прави от тях.

Един сценарий не е литература, той е структура – като проследиш общото действие, да знаеш как да разположиш героите в него. Мъка за работа са тези сценарии, които са литература

thumb_768x0_44982008_10156639820900340_6306413979522564096_n

– Каква ще е съдбата на филма „Мера според мера“, с неговия органичен език, който сякаш е отделен герой? Дигитализирате част от него.

– Реставрираната версия на филма, по която работя в момента, пускам с превод на литературен български, отдолу ще вървят субтитри. Автентичната фонограма си съществува, за който иска да чуе „Дайте се малце гае ред“. Обаче никой няма да го разбере, аз проверих – никой не го разбира, и затова отдолу ще пише: „Направете малко усилие.“ Зрителят ще мерне фразата, която Руси Чанев повтаря няколко пъти, и така ще има възможност да се наслади на диалекта вместо да се дразни, защото не разбира какво му казва. Има страшно много турцизми, които изчезнаха от българската реч, много анахронизми и вардарският диалект, който е в основата на говора на някои от героите.

По-добре да звучи и автентичният език, отколкото да се премине към едно усредняване, тоест целият филм да бъде само на литературен български. Не е възможно. Селяните от онези източно-южно български земи не са говорели така. А и става дума за началото на века. С Руси Чанев положихме колосални усилия да издирим речниковия състав на езика тогава, обикаляхме македонските бежанци, направихме с тях доста интервюта, оттам вадихме думи и изрази, след това един диалектолог обработи езика и изговори целия диалог. Ние го записахме на касети, раздадохме ги на актьорите и те като папагали наизустиха текста. Ако трябва да извикам на помощ Вим Вендерс, пиша го това в книгата, ще цитирам думите му: „За мен немският език е понятието родина, немският ме кара да мисля надълбоко. Прекрасно се изразяваме на английски, но там съм по-повърхностен.“ Аз също разсъждавам много върху това. Българският език е начинът, по който ние мислим. А мислим с изрази като „туй-онуй“, „сегиз-тогиз“, „иди-дойди“. Това е езикът на една нация, която е оцелявала. И в своето оцеляване никога не е била категорична. Нашенецът е свикнал да шикалкави, защото не знае какво ще дойде.

– Вие често използвате така наречените „натуршчици“ – непрофесионалистите. Как ги карате да играят?

– За мен има един морален постулат – не мога да взема актьор за епизод, в който той няма задача. Да речем, че трябва да премине набързо оттук дотук , да грабне нещо и да го изнесе. Или да влезе и репликата му е само „Време е да тръгваме“, или да участва в някоя по-масова сцена. Срамота е, какво да кажа на такъв актьор? Вземал съм и съм патил. Защото професионалистът иска да играе и започва да играе. Имам една сцена, в която всички лежат и се готвят да стрелят. Но вместо да е един от двайсетте, актьорът започва да шава, надига се и привлича вниманието върху себе си. Което на мен ми пречи, защото изведнъж се оказва, че в този кадър той е важният, а изобщо не е. В такива случаи по-добре да се вземат непрофесионалисти. В „Мера според мера“, нали за този филм  говорим, аз снимах хора от екипа, защото кинаджиите са все около камерата, знаят, че тя не хапе, свикнали са ѝ, никакво внимание не ѝ обръщат. За мен това беше безумно удобно, просто ги обличам в костюма, в който трябва да играят, дърпам, да речем, осветителя и му казвам, мини отляво надясно, вместо цял ден да чакам актьор от София да дойде за едно преминаване. Ето ви нещо смешно, обичам да го разказвам – във филма „Козелът“ игра Анджела Родел и то много добре. Тя е преводачка, знаете, качвала се е на сцена, защото и пее, но не е актриса. На третия ден я питах как се е отпуснала, а тя ми каза: „Оглеждах се първите два дни да видя какво правят актьорите и видях, че нищо особено не правят. Тогава си помислих: „А, че то било лесно, хайде, и аз така. И се отпуснах!“

– Разкажете ни за Петя Дубарова, снимали сте във филма „Трампа“ една поетеса, вече легенда за нашата литература.

– Когато работих с нея, тя не беше легенда, разбира се, и не можех да подозирам какво ѝ предстои. Случайно се срещнахме, защото готвейки всеки свой филм, аз проучвам много материал и тогава бях отишъл в родния си Бургас, да открия момичета, които са нещо като прототипи на главната героиня – Мая, каквато я изигра след това Таня Шахова. Отидох при моя бивша съученичка, учителка по литература и я помолих да ме запознае с момичета, които пишат стихове. Няма значение какви – хубави, лоши, исках да поговоря с тях, да видя начина им на живот и мисленето им. Тя даде няколко имена и едно от тях беше на Петя Дубарова, но ме предупреди, че тя конкретно има хубави стихове. И Петя дойде в бургаската ми къща тогава, с едно червено тефтерче, на което пишеше „Петух Дубарова“, разлистих го, прочетох стиховете и разбах, че имам работа с истинска поетеса.

– Наистина ли нейното лично тефтерче виждаме във филма?

– Да, то е. Петя беше на 14-15 години, около тази възраст. И си казах – о, не, това не е прототип на моята героиня, това е съвсем друг човек. За малко да я отпратя, но в един миг си помислих, ето защо ви казах, че сценарият трябва да е структура, че трябва да вкарам във филма алтернатива на бездарната Мая, която е готова да ходи по трупове, за да направи кариера. Нека да има и друг представител на поколението, да балансира нещата. Питах Петя иска ли да играе себе си, тя се съгласи. И дойде с майка си в Самоков, Боровец – ние снимахме там тогава. Беше доста буйна, напориста, нищо общо с този паметник, който сега й изтипосаха в Морската градина, едно странджанско момиче, изключително витално и жизнено, тичаше из стаите на осветителите, майка ѝ я гонеше… Веднъж, за да не я хване, скочи от втория етаж и си беше навехнала крака. Тогава ѝ се скарах, бях като лош даскал. Но въпреки това за нея измислихме епизода, в който не са я допуснали на един фестивал да си каже стихотворението. Да стане пред публиката, след като фестивалът е свършил и да помоли който не иска тя да си изрецитира стихотворението, да гласува. Никой не вдига ръка. Тогава, тържествуващо продължава тя, който е съгласен да го чуе, нека вдигне ръка. Пак никой не гласува. Бях разпределил хора в залата с нареждането никой да не вдига. Снимаме на импровизация и тук си пролича големият талант. Друг на нейно място щеше да спре и да се развика – какво става, ние какво се уговорихме? Нищо подобно, тя продължи, обърна се, аз ѝ партнирам там на сцената, погледна ме, ужасно ми се ядоса, че съм ѝ погодил такъв номер, очевидно беше, аз и затова го направих, и си седна.

Петя беше доста буйна, напориста, нищо общо с този паметник, който сега й изтипосаха в Морската градина

155292406077908

– Това не личи във филма.

– Овладя се, няма нужда да личи. Тя си мисли, пак ме прецакаха. Но едва ли би се получило, ако предварително го бе репетирала, за да го изиграе. После се качи, разбира се, и си каза стихотворението. Година и половина по-късно научих за самоубийството ѝ и ужасно се потресох, защото това беше… Знаете ли, към таланта трябва да има специално отношение, не да се мъчиш да го вкараш в общото. Не може, вижда се, че това не е същество като всички. И ще му създадеш условия да се развива по друг начин. Били привилегии? Да, трябваше да има специално отношение към нея. Трябва да си сляп, за да не виждаш, че стиховете ѝ са на голям талант. Ще го пазиш. Да ѝ намалиш поведението, защото била повредила нарочно някакъв резец на поточната линия, глупости! Първо, е недоказуемо и второ, какво от това, господи, чупят се стотици, минал съм и аз през трудово обучение. Нямам думи, това беше част от уравниловката на тоталитарната система – всички да сме винтчета.

– Сега не влизаме ли в нови идеологии, още по-жестоки. Как гледате на новите правила в условията за Оскарите?

– Изглежда много страшно така, както го четем, защото аз съм убеден, че творческият процес не може да се командва. В книгата пиша как се опитваха да ми възлагат филми. Не искам да се изтъквам, но аз съм един от десетината или малко повече добри български режисьори и след всичко което съм снимал, изчел и преподавам, с всеки от тази област, с когото съм говорил, до един, не знаят как им идват идеите. Това не може да бъде поръчка. Бергман казва – видях стая в червено, четири сенки вътре и тишина, и вик се роди в главата ми. Или видях Биби Андершон и Лив Улман, седяха и се кикотеха с две смешни шапки на главите, и си помислих – колко си приличат, какво ще стане, ако ги събера в едно, така ми се роди идеята за филма „Персона“. Отидох при продуцента и му казах – искам да направя филм за две жени, които накрая стават една. Ще е къс и евтин. Добре, рекъл продуцентът. Това е, от една страна. Не може съзнателно да гониш списък с определени типажи.

От друга обаче, давайки си сметка за онзи свят, който ние в никакъв случай не познаваме добре, не мога да бъда съдник и с голямата балтия да отсека – тия съвсем изкуфяха. Защото очевидно там се случват процеси, които са много наболели. И сигурно това около Оскарите е опит да се потуши недоволството. Но ще видим как ще се развие на практика. Те вече наградиха подобни филми – „Лунна светлина“ е за проблемите на чернокож хомосексуалист, “Зелената книга“ също е за чернокож музикант. Видяхме какво излезе от социалистическия реализъм – шедьовър не роди.

– Но вие доста споменавате руския педагог Макаренко в книгата :) 

– Споменавам го иронично, защото съм израснал и преодолял силното влияние на социалистическата култура, в частност на съветската, това ни нагнетяваха. Аз през 1950 г. съм тръгнал на училище. И Макаренко тогава учеше как се превъзпитават хората.

– Следите ли съвременното българско кино, успешни ли са филмите на младите режисьори?

– Всичко гледам, разбира се, нали съм сред студенти. Има две тенденции – предпочитам тази, в която младите се опитват да изразят своите тревоги за времето и да го покажат такова, каквото е в България. Добрите представители на тази тенденция получават своето признание, Кристина Грозева и Петър Вълчанов например. Но има и друга тенденция, да се прави уж зрителско кино, нагаждат се към някакви псевдопродуцентски изисквания, които създават филми за зрители, а те са неистински. Тези ерзац опити да се подражава на някого до нищо добро не водят. За съжаление, и голяма част от сериалите ни са такива. Митът за зрителя е отделна тема. Аз съм за качествения зрител, който като гледа нещо, ще го отнесе в главата си и ще помни филма.

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Woman-in-Gold-edit

Валери Трирвайлер за тайната история на една картина: „Дамата в злато“ представя свободната жена

Журналистът превръща книгата си в художествен сюжет „Дамата в злато“ разказва историята на една от …