Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила Улицкая – лауреат на литературните награди „Голямата книга“ и „Руски Букър“, тази година навърши 75. В нашите книжарници са налични романите й „Казусът Куоцки“ и „Даниел Щайн, преводач“. Предлагаме ви интервюто на Улицкая, дадено за руската информационна агенция ТАСС, защото в него личи духът й на свободен творец.
Читателят усеща кога авторът обича някои от героите си, а други не толкова…Вие май не обичате Маша от романа си „Медея и нейните деца“?
Обичам всичките си герои. Иначе не биха се получили.
Вашите женски образи обаче се разделят, условно казано на „праведници“ и „блудници“…
Не, това е заблуда. Или мой пропуск. Аз не съм Жданов (съветски държавен деец, причина за изключването на Анна Ахматова и Михаил Зощенко от Съюза на писателите в СССР – забележка на ТАСС), който не могъл да разбере характера на Ахматова, наричайки я „ту блудница, ту монахиня, при която блудството е смесено с молитва„. Целта ми не е да въвеждам идеологизирани типажи. Човекът е по-сложно устроен. Макар че „блудниците“ са по-жизнеустойчиви от „праведниците“ и да се пише точно за тях е по-интересно.
Пред журналиста Владимир Познер вие казвате, че средностатистически жените са по-добри от мъжете. Извън литературата, какво харесвате в мъжете и жените? Или не зависи от пола?
Има качества, които за мен са много важни и при мъжете, и при жените – чувството за собствено достойнство, безкористност, честност…. А че жените у нас средностатистически са по-добри от мъжете, в това съм убедена. Но моите приятели, и жени, и мъже, са изключителни!
Едно от стихотворенията на главната героиня в „Медея“, се появява в друг ваш роман— „Зелената шатра“. Доста пресечни точки откриваме в творчеството ви. Например, героинята от цикъла „Момичета“ виждаме във „Веселите погребения“. А Шурик и Валера Бутонов – от различни романи, изглежда прекарват кошмарни нощи заедно в една вила. Аргументирате с книги реални житейски ситуации, или, както сама казвате „събитията се римуват“ в живота, следователно могат да се римуват и в книгите?
Римуват се, разбира се. Тук просто нищо по-добро не ми е хрумнало, затова и съм използвала нещо сходно. Харесва ми, че моите герои скитат като чергари от книга в книга, така се образува своеобразен „свръхтекст“. В известен смисъл всеки писател пише една и съща книга – книгата на своя живот.
Романът „Даниел Щайн, преводач“ е написан в нетипична за вас форма, в него не звучи вашият авторски глас, а гласовете на други персонажи и документи. Защо?
Аз не измислям формата специално, обикновено темата сама ми предлага единствената възможност, в този случай се явява на ниво език.
Има един устойчиви символи, като „сините завеси“. Когато в книга се споменат „сини завеси“, преподавателят обикновено казва, че те изразяват депресия. А авторът въздъхва: „Сините завеси означават сини завеси, и толкова!“ Вашите произведения със сигурност ще останат в учебниците по литература. Никога ли не сте се страхували, че някой ще търси в тях „сини завеси“?
„Сините завеси“ не ме плашат. Нима не помните червената чантичка, която държи в ръцете си Анна Каренина в момента, когато се хвърля под влака? Това е мощна метафора на нейното „кървящо сърце“…
Четете ли критика за своите книги?
Неотдавна излезе статия на проф. Светлана Тимина от Санкт Петербург. Тя е изключително хвалебствена. Това разбира се е приятно, но ако трябва да говорим откровено, понякога злостната критика се оказва по-полезна от ласкателствата. Въпреки че аз почти не чета критика.Светлана Ивановна сама ми изпрати своята статия. Не чета и ругателствата в социалните мрежи по мой адрес, макар че знам за тях. В нашата страна има известна свобода на изразяване. Аз лично имам свобода на четене – чета само това, което сама избирам. През последните години все повече научно-популярна литература.
Говори се, че документалната литература измества художествената. Какво мислите по този въпрос?
Няма съмнение, че днес документалистиката е по-интересна. Аз не мисля, че ще се получи пълно изместване на художествената литература. Културата променя своите граници постоянно – сега повече се слуша музика, много интересни неща се случват и в театъра.
Вие сте член на управителния съвет на Фондация „Вера“, но твърдите, че не бихте могли да бъдете доброволец в хоспис. Защо?
Всеки прави това, което най-добре умее. Неотдавна излезе книга за фондацията (сборникът с разкази „Книга с гастрономически истории”) и аз участвах в нея. За мен хосписът е подвиг в живота на моята покойна приятелка Вера Милионщикова (основател на Първия московски хоспис), а след нейната смърт това е място, където работят най-добрите от най-добрите хора!
В своето публично интервю The Question разказвате как в съветско време сте си купили книга, заради която сте продали пръстена с брилянти на баба си. Кога за последен път сте искали нещо толкова силно, както тогава ?
Не помня. Когато искам нещо, веднага го купувам. Наистина, много рядко ми се иска каквото и да било. Ето, през последната година ми се иска да си купя пиано, но засега не го правя от състрадание към съпруга ми и съседите.
Превод от руски: Цанка Ангелова, „Хеликон-Бургас“
