Лира Литературно-рекламна Агенция
Трогателната история на французойката Жюлиет, която се изгубва сред книгите, за да промени генерално живота си, е разказана умело от французойката Кристин Фере-Фльори на страниците на романа „Момичето, което четеше в метрото” (изд. „Сиела”).
Запиляна в монотонното си ежедневие из парижките улици и страниците на книгите, които чете всеки ден в метрото, Жюлиет прекарва дните си без особено силни емоции. Всеки ден, увита уютно в големия избледняло син шал, изплетен от баба ù, Жюлиет се крие зад слънчевите си очила във формата на пеперуда и от време на време хвърля поглед на заобикалящите я в метрото – почти едни и същи лица, повечето четящи като нея, и дори ù се струва, че започва да ги опознава по заглавията, които вижда в ръцете им.
Един ден героинята на Фере-Фльори решава да слезе няколко спирки по-рано, за да се разходи из града. Това ненадейно решение я отвежда до прага на странна къща, чиято врата е подпряна с книга, а на табелка има загадъчен надпис: „Книги без ограничения“. Така Жюлиет се озовава сред обществото от хора, които пускат книгите свободни. Те не оставят нищо на случайността – опознават околните и откриват от коя книга имат нужда, за да бъдат щастливи. Жюлиет скоро разбира, че трябва да се научи отново да чете – и книгите, и хората, за да промени изцяло живота си. А дали ще открие щастието?
„Момичето, което четеше в метрото” от Кристин Фере-Фльори е топла история за книги и любов, която се стреми да покаже, че нищо на този свят не е случайно.
Кристин Фере-Фльори (1961) е френска писателка, автор на тийнейджърски романи, както и истории за пораснали читатели. Първата ù книга в YA жанра излиза на френски през 1996 г. – „Le Petit Tamour”, последвана от романа за възрастни „Les vagues sont douces comme des tigre” (1999), за който печели наградата Antigone измежду 60 други заглавия. От 2001 г. е главен редактор във френското издателство Les 400 Coups France.
Преводът от френски език на „Момичето, което четеше в метрото” е на Паулина Стойчева Мичева. Корицата на българското издание е на художника Дамян Дамянов.
„Винаги съм си представял, че Раят е библиотека.“
Хорхе Луис Борхес, „Слепотата“
ОТКЪС
Отворено е!
Мъжки глас. Нисък, леко дрезгав, с неопределен акцент. От дъното на стаята се изправи висока фигура. Натискайки вратата, Жюлиет видя скеле от кашони, последният от които бе поставен малко настрани и се поклащаше.
– Внимавайте! – разнесе се вик, за да й попречи да продължи с отварянето, но бе твърде късно: кашоните се сринаха сред облак прах. Младата жена се закашля и закри устата и носа си с ръка; чу ругатня, която не разбра напълно, и видя, по-скоро предположи, движението на мъжа – той се бе отпуснал на колене; бе с тъмна, кафеникава кожа, облечен в черно, доста слаб, и в момента търкаше с една ръка насълзените си очи…
– Не е истина! Тъкмо бях подредил всичко… Ще ми помогнете ли?
Тонът този път бе заповеден. Без да може да каже каквото и да било, Жюлиет кимна и тръгна напред, лъкатушейки сред мебелите и купчините, към светлината, откъдето идваше гласът, към мъжа, който размахваше ръце, а от ръкавите му се подаваха костеливи китки, и сега, когато прахът се уталожи, тя забеляза профила му, изчистен, почти отсечен, с прав нос, като на някои гръцки статуи или на воините, които бе видяла на фреските в Кносос, когато предишното лято прекара две седмици на Крит. Оттогава ги виждаше понякога в сънищата си, мятаха копия, спуснали се към целта си, с издължени наклонени очи, пълни с мечти за слава и безсмъртие.
– Разбира се – прошепна най-сетне тя, без да е сигурна, че я е чул.
Мъжът размести падналите томове, извършвайки множество излишни движения – като неумел плувец. Книгите стигаха до средата на бедрата й, припокриваха се, кориците им се плъзгаха една над друга, разперени като ветрила, отваряха се, и внезапно й се стори, че чу шум на криле, на синигер, излитащ от храст.
Когато стигна точно пред него, мъжът вдигна очи и огледа безпорядъка край себе си с невинността на дете.
– Вече не помня как ги бях подредил. Май по теми и по страни. Или по жанр.
И добави, сякаш за да се извини:
– Много съм разсеян. Дъщеря ми винаги ме обвинява. Казва, че някоя чавка отдавна ми е изпила
акъла.
– Малката Заиде? – попита Жюлиет, прикляквайки сред книгите. – Тя ваша дъщеря ли е?
Пред очите й бе почти пълна колекция от произведенията на Зола. „Възходът на семейство Ругон“, „Плячката“, „Грехът на абат Муре“, „Една любовна страница“, „Врящото гърне“, „Нана“, „Творбата“… Тя ги събра, натрупа добра, спретната купчинка на пода, пред останалото преливащо множество от книги.
– Срещнахте ли я?
– Тя бе тази, която ми предложи да вляза тук, да.
– Трябва да й кажа да внимава повече.
– Толкава опасна ли изглеждам?
Под Зола видя мъжко лице, украсено с фини мустаци, гледаше яростно към нея. Разчете заглавието: „Бел Ами“.
– Мопасан – каза тя. – А ето и Доде. Все писатели натуралисти. Може би сте се опитали да ги подредите по жанр…
Той не я слушаше.
– Не, не изглеждате опасна – призна мъжът след кратък размисъл. – Книжар ли сте? Препо-
давател? Библиотекар?
– Не, далеч съм от тази сфера… Работя в агенция за недвижими имоти. Но дядо ми бе книжар. Когато бях малка, обичах магазина му. Обичах да му помагам. Обичах миризмата на книги…
Миризмата на книги… Долавяше я още преди да влезе в книжарницата, веднага щом видеше тясната витрина, където книжарят никога не излагаше повече от един том наведнъж; по принцип някоя книга за изкуство, слагаше я върху специална поставка, подобна на църковен аналой, и всеки ден я разгръщаше на нова страница. Имаше хора, които се спираха, помнеше тя, за да погледнат картината на деня, някой малък Ройсдал, портрет на Грьоз, морски пейзаж на Николас Озан… За малкото момиче, а по-късно и за тийнейджърката, това беше дворецът от „Хиляда и една нощ“, подслон в дъждовните следобеди всяка сряда, които прекарваше в подреждане на новите книги по рафтовете или в четене в склада. Страстен библиофил, винаги търсещ редки издания, дядо й изкупуваше цели библиотеки втора употреба и голяма част от тях бе натрупана във високи кашони, вдясно от вратата. Докато се ровеше из тези съкровища, Жюлиет откри не само класиците на детската литература, но и творби на някои позабравени автори – Чарлз Морган, Дафни дю Морие, Барби Д’Орвили и множество английски писатели, включително Розамунд Леман. Гълташе романите на Агата Кристи като бонбони… Колко хубаво беше!
Гласът на мъжа в черно я върна брутално обратно в настоящето:
– Ето, вземете тези. Сега си спомних, че не знам къде да ги сложа. Това означава, предполагам, че са готови да заминат.
Жюлиет, съвсем инстинктивно, отвори ръце, за да хване купчината книги, които той й подаваше, а после повтори изненадано:
– „Готови да заминат“?
– Да. Затова сте тук, нали? Искате да сте част от трафикантите? Обикновено, преди това да стане, трябва да ви задам няколко въпроса. Имам подготвен списък някъде… – той посочи с неясен жест към покритото си с хартия и изрезки от вестници бюро, – но никога не го намирам, когато ми е нужен. Но пък мога да ви предложа кафе.
– Аз… Не, благодаря, трябва…
– Трябва да ви обясня метода, по който работим… ние, искам да кажа те, защото аз… Е, това е малко сложно. Аз не излизам.
