Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Чували сте за онзи китайски символ, който има значение на „криза“, но също така означава „опасност“ и „възможност“. Демек, в кризата можем освен нещо страшно да видим и нови хоризонти, които преди са оставали невидими за очите ни. Циничният прочит на това твърдение се отнася за производителите на оръжия – в най-голямата криза те печелят най-много. Само че мисълта ми е друга, парите не са важни и никога не са били. За да даде най-доброто от себе си, човекът трябва да бъде поставен в екстремни условия, в опасност, такава е природата му. Когато е бил изправен пред най-големите си страхове, той е бил най-креативен. И обратно, когато се разплуе от охолство, когато е презадоволен, храни се обилно по три пъти на ден и трупа сланини, съзнанието му е упоено, анестезирано, приспано, изтръпнало, без една ясна мисъл и една ярка идея.
Джоузеф Хелър издава „Параграф 22“ през 1961, Джеймс Клавел издава „Цар Плъх“ през 1962, а през 1965 Селинджър отпечатва последния си разказ. 15-20 години след Втората световна война, когато светът се е посъвзел от лудостта и раните са почнали да заздравяват, излизат шедьоврите сред книгите. Солженицин и Варлам Шаламов преминават през ада на Гулаг, за да създадат творбите си. Без войната и без лагерите тези писатели щяха да пишат може би, но не се знае дали написаното от тях щеше да си заслужава четенето. И не, не казвам, че непременно ни е нужен катаклизъм, за да се появят нови велики произведения, но повечето четящи днес навярно ще се съгласят с мен, че застоят се наблюдава навсякъде около нас с невъоръжено око. Къде са филмите на 90-те? Къде е Тарантино? Къде е музиката на Куин? Заседнали сме в една плитчина и чакаме Голямата вълна, която да ни запокити в океана или да ни разбие в скалите.
От времето на Омир е известно, че войната е едно от естествените състояния на човечеството. Това, че у нас още не гори, не значи нищо. Временно е. У съседите ни гори. Мечката там се е разиграла. Значи идва и към нас. Дори двама политици заговориха за нова световна война през последната седмица – Ердоган и Бойко Борисов. Като малък имах един повтарящ се кошмар, който бе предизвикан от новините по времето на Студената война, а също и от една приказка на Ангел Каралийчев, том 3 от „Приказен свят“, където писателят разказваше какво ни чака, ако чичковците натиснат червените копчета на ядрените бомби. Днес вече не сънувам това. Днес вече не гледам и телевизия. Преминахме в друго измерение, манипулацията и пропагандата се ожесточиха и радикализираха, нямам нужда от тях.
Но за не особено дългия си живот научих нещо много важно. Без да ви звуча като някакъв мъдрец, щото не съм такъв, напротив, продължавам да съм си същият глупак – научих, че външният привиден мир не бива да пречи на вътрешната ни задължителна война със себе си. Не си ли във война със себе си, не се ли бориш всеки ден с някоя своя мисъл или порок, с някое свое несъвършенство, ще изпаднеш в онази същата всепоглъщаща и блудкава посредственост, лееща се от всички възможни места, от съвременните книги, филми и музика. Заради нея ми е трудно да направя избор, когато вляза в книжарницата.
А постите са време, в което битките със себе си се усилват. Казвам ви го за информация, ако изобщо ви се воюва… Щото нещо ни домързя… И да четем също. И затова сега млъквам.
