Лира Литературно-рекламна Агенция
2017 определено беше годината на Маргарет Атууд, а от самото начало на 2018 г. тя отново е във водещите заглавия с коментарите си по движението #MeToo. Напролет пък стартира вторият сезон на адаптацията по романа й „Разказът на прислужницата”. Преди няколко месеца Ню Йоркър я обяви за „пророк на антиутопията”, а първият сезон на сериала по нейната творба отнася награда след награда. Добре приета сред феновете е и филмовата версия на романа й „Наричаха я Грейс”, като тя има частични роли и в двете ленти.
„Не съм пророк”, твърди Атууд, цитирана от Гардиън. „Пророчествата се отнасят до настоящето, научната фантастика разказва за днес, за какво друго би могла? Няма бъдеще, има само много възможности, без да знаем коя ще се случи”. И допълва, че съжалява, че се е оказала толкова права.
Разговорът с Маргарет Атууд неизменно обхваща много теми, тя говори тихо и монотонно, с много реторични въпроси. Писаният през 1984 г. „Разказът на прислужницата” се превърна в бестселър след избора на Доналд Тръмп, а много жени облякоха червените роби от творбата й в знак на протест. Живеем в Атуудска ера и това не ни носи радост.
Писателката не отрича, че написаното от нея звучи като зловещо предсказание. „Разказът на прислужницата” кара зрителите да настръхнат. Адаптацията на Нетфликс по „Наричаха я Грейс” се занимава с двойните стандарти при свидетелските показания на мъжа и жената в разгара на много подобни случаи. Дори изданието с лекции „Отплата” от 2008 г. идва на бял свят в разгара на световната финансова криза и я отразява по смразяващ начин. Преоткриването й я превръща в знаменитост, но тя твърди: „Други хора го постигнаха, всички актьори, дизайнери, сценаристи”. По време на посещенията си на снимачната площадка тя е изумена от отдадеността на актьорите, които се потапят напълно в нейния ужасяващ свят.
Атууд говори с топлота за Сара Поли – актриса, сценарист и продуцент на адаптацията на „Наричаха я Грейс”. Тя пише за първи път на писателката с молба да работи над творбата й, когато е само на 17 години. 20 години по-късно тя вече е готова за продукцията, а според Атууд тя ще й донесе неминуем успех.
Свикнали сме антиутопиите да са като прашни руини, а това, което прави „Разказът на прислужницата” толкова тревожещ, е красотата на шоуто – блясък, красота, безшумни коли, наситени цветове. Всъщност Атууд описва картини и места, които е виждала в действителност, в конкретния случай – това са гледки, запечатали се в съзнанието й в Кеймбридж, Масачузетс. Романът разглежда въпроса за жените, които от 80-те години на 20 насам вече не са отдадени единствено на дома и семейството. Как може да се възстанови предишната им роля? С репродуктивно робство, отговаря Атууд.
Въпреки това позицията на Атууд не е еднозначна и напоследък предизвиква спорове, в това число публичното й писмо „Лоша феминистка ли съм?” и включването й в дебата за #MeToo – движение, което според нея е симптом за пропукване на системата. Писателката уточнява: „Изборът е между поправяне на системата, пълното й разрушаване или замяната й с нещо напълно ново. Сексуалните посегателства са по-редки в страните с по-малък дисбаланс между икономически неравностойните групи на обществото, защо да не започнем от тук? Лишаването на жените от информация за контрацептиви, репродуктивни права, равностойно заплащане, достойни грижи по време на бременност и майчинство, каквито планове има в някои американски щати, е на практика смъртна присъда и погазване на основни човешки права”. Основна тема в творчеството на Атууд е властта, неравенството или насилието над жените или когото и да било друг. „Много от тези неща не идват от желание за власт, а от страх”.
През последните шест десетилетия тя е написала почти толкова книги, като в момента работи по аудио вариант на комедиен сериал, създаден от нея. А за това как пише, Атууд разказва: „По мое време това не беше професионално, така че го правехме, както можехме. Аз се гмуркам до самото дъно на историята и когато я завърша, започва голямото пренаписване. Започвам да пренаписвам началото, докато още работя по края”. Но творческият й процес само звучи спонтанен, всъщност тя разработва житейската линия на всеки един от своите герои. „Искам да знам на каква възраст са точно”. От всички източници, които използва за „Разказът на прислужницата” – робството, Салемският процес срещу вещиците, комунистическата система – нацистка Германия е основата и по-точно идеята, че стабилността може да се обърне в тоталитаризъм за една нощ.
„Американската демокрация никога не е била така застрашена”, твърди Атууд и допълва: „Вижте историята! Самата причина хората да очакват толкова много от Америка е една утопия, а това не може да продължава твърде дълго. Нека си припомним, че първото нещо, което правят завоевателите, достигайки Америка, е да построят ешафод и затвор”.
Нещата може и са изглеждат много страшни в момента, но „нека си спомним Първата и Втората световна война и ядрената заплаха от 50-те години. Има различни форми на страх”. Заклет еколог, Атууд обвинява управляващите за обществените вълнения, войните и революциите. „Това се получава, когато хората се почувстват застрашени”.
А относно втория сезон на „Разказът на прислужницата” и въпроса дали все пак има надежда, Атууд твърди: „Винаги има надежда. Защо иначе да се будим сутрин?” и още: „Хората са способни на най-невероятни добрини и чудеса, но и на най-големи жестоки и ужасни действия. Добри сме, когато живеем в добри времена”.
